Удивително е какво може да ти каже едно лице, без да изрече и дума. “Слушам те. Разбирам. Тайните ти са на сигурно място”. Каква наслада и облекчение се крие в това безмълвие, знае всеки, който крие нещо от света.
Браздата на челото, леката усмивка – търпелива и добронамерена, прашасалите от времето лунички, игривите трапчинки, приютили всички летни спомени, и очите, събрали цялата тъга на света. Тези малки проповеди на лицето са първите думи, които чуваме от нов човек. Те са обяснението защо се изповядваме пред непознати.
Просто има хора, които те печелят още на самия старт. В първо действие на филма. От другата страна на бара ти говорят с техните движения и тяхната благодат. А зад нервното потрепване на лицевите мускули и сведения надолу поглед крият своя страх, неадекватност и прозрачност.
Танцът на лицето им ти казва всичко. Ти, може би, си срамежлив. Може би си мислиш, че не изричаш и дума, но аз мога да те чуя. А ти… ти може би си силен и шумен, и крещиш неща, които не разбираш, но звучат добре, а аз… аз ще запомня единствено задържането на дъха ти, едва доловимото заекване, издайническия спазъм на окото ти, несъзнателния тик да потропваш с крак и потенето на дланите ти. И ще знам повече за теб от всички, които те слушат.
Думите са езикът на тълпата, а лицето е личната история на деня ти. На живота ти. На тайните ти. Споделените. Несподелените. Заровените. Изринатите. Замисляли ли сте се колко шумно може да е едно сядане на дивана, след като светът е отровил надеждите ти. И колко тихо и закачливо може да е едно “Млъкни” с поставен показалец пред устните ти. Шшшшш…
– Защо пушиш толкова много?
– За удоволствие.
Това ще ти отговоря, ако ме попиташ. Но, ако вместо това ме погледнеш отблизо и не слушаш лъжите ми, ще чуеш: “Пуша, за да умра. Смъртта не ме плаши, но животът ми изкарва акъла.” Но ние не си казваме такива неща и не си задаваме такива въпроси. А трябва. Защото всички правим едно и също – бързаме към смъртта си, всеки по своя си начин, а живеем живота си като аутсайдери.
A страхът ми се заглушава единствено, когато като сянка вървя след безумците, които не знаят покой, не говорят банално и не се прозяват от отегчение. А горят, горят, горят. Това са единствените хора, които ме интересуват, и нощем, когато гледам светлините на града, мисля за техните лица. Когато се кача на магистралата, мисля за техните лица. Когато дъждът затропа по прозореца ми, когато шепа пръст ми припомни колко крехък е животът, когато по порасналите ми племенници виждам как минава времето, мисля за техните лица. И се надявам моето да има техните черти.
