“Мамо, ти ме завиваш с обичане.”
Изстреля го просто ей така, от нищото, както си седяхме на дивана и аз давах обичайните наставления с интонация, която стремглаво препускаше нагоре. После изхвърча по коридора. А аз останах – прикована на мястото си, онемяла, шокирана…
Мили Боже, успях ли!
Само на 4 е. Има да ни се случат още толкова много неща, всичко ни предстои. Нима е възможно фините ú, чисти, невинни сетива да са уловили още сега това, което си бях поставила за първостепенна житейска задача!
Често ме кара да се замислям…
Казват, че
когато имаш дете, всичко е по-различно
Съобразяваш се повече, опитваш се да му спестиш, доколкото е възможно, болка и разочарования, щадиш го. Червената лампа на личния пример мига неуморно.
Крещиш като обезумял “Не си бъркай в носа”, “Не яж с ръце”, “Не удряй”, “Не бъди лош”, “Не обиждай”… После го чакаш да заспи. За да мушнеш спокойно показалец в носа си и да изпсуваш сочно, защото всички до един са боклуци, а животът е гаден. Защото всичко хубаво рано или късно умира, а радостта от това да бъдем заедно постепенно отстъпва място на взаимното понасяне. То, впрочем, често е непоносимо. А отговорът на въпроса “Защо тогава?” е вътре в нас – заради нас, не заради децата.
Няколко часа по-късно всичко започва отново.
Кълнем се, че не можем да търпим лицемерието у другите, но често собственото ни непризнато лицемерие към самите нас достига такива размери, че ако се погледнем отстрани, ще се отречем от себе си. А те, нашите деца, ни гледат именно отстрани. И виждат всичко, най-вече онова, което никога няма да ни простят и заради което някой ден ще ни намразят – личния пример, който си мислим, че НЕ даваме. Прикритото.
Онова, което сме, докато спят или си мислим, че не ни забелязват. Обичането, с което ние не се завиваме.
Веднъж като дете отидох на гости на съседското момиченце. Само майка ú беше вкъщи, наближаваше обяд и тя заяви как трябва да приготви нещо за ядене, защото “оня” ще се прибере да се нахрани. Малко след това си тръгнах. И повече не стъпих у тях.
Още помня как изтрещя в ушите ми това “оня” – студено, ядно, ненавистно.
Обръщение, което
оставя грозни белези в детското съзнание
особено ако се чува всеки ден. Обръщение, което гради изкривена представа за нормалност. Обръщение, което създава всички предпоставки да бъде възпроизведено след 20 години – в ново семейство и с друго дете. Защото личният пример е най-важен!
По същото време моите родители се наричаха един друг “Маце” и целият ни дом беше завит с обичане. А аз мечтаех за същото и някак инстинктивно усещах, че компромисът с личното щастие на възрастните е непосилен за раменете на децата. Сега знам, че е и вреден. Примери за последствията от това по детските площадки има безброй.
Затова я завивам с обичане сама. Исках да усеща любовта ни, макар и поотделно, отколкото потиснати мечти, хлад и отчуждение заедно. И се опитах да ú го обясня така, както правя с всекидневните неща – честно, макар да знаех каква болка ú причинявам в онзи момент. Погледнах в обърканите ú очи и казах:
“Мама и татко повече не се обичат, но теб ще обичаме винаги, защото ти си нашата звездичка. Понякога се случва така и всеки от нас е длъжен да намери друг човек, когото да обича и с когото да бъде щастлив”.
По-късно скъп приятел на достолепна възраст възкликна: “Браво, малката! Казала си ú това, което много хора цял живот не намират сили да изрекат”. И ме прегърна – за кураж.
Думите ú онази сутрин ме свариха неподготвена. Може би дойдоха твърде рано. Все пак всичко ни предстои…
Но днес още повече вярвам, че личният пример е най-важен. Много ми се иска един ден детето ú да изтича при нея и да ú каже: “Мамо, ти ме завиваш с обичане”.
Посяла съм семенцето.
Вижте още: Силата на личния пример
