ПЛАМВАТ НЕЖНИ, ПЛАМВАТ БЕЛИ…
Николай Лилиев
Пламват нежни, пламват бели, пламват милвани вълни,
в моята душа изплели път към звездни висини.
Виждам първата си пролет, виждам първия си блян,
от ръце, които молят, в люлки сребърни люлян.
И трепти любов златиста, чиста като първи сняг,
в моята душа лъчиста възвисила светъл стяг.
Ти ела, недей ме чака сам-сама в пустинен път,
капки огнени сред мрака, мойте жалби ще заспят.
Ти ела за свидни жъртви в тия приказни страни
и желанията мъртви с бледни устни целуни!
Чуй, звъни заключен лебед сред здрачени брегове,
всеотдайно тебе, тебе моята душа зове.
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
И пред морните ни взори, чужди за безсмъртен грях,
вечността ще се разтвори сред море от звезден прах.
Поетът Николай Лилиев се ражда като Николай Михайлов Попиванов на 26 май 1885 г. в Стара Загора. Баща му е свещеник, семейството е изключително почитано. Николай има и по-голяма сестра Божана, с която остава близко свързан цял живот. За жалост, родителите им умират изключително млади – около 30-годишни. Бъдещият поет и сестра му остават на грижите на две възрастни лели. Съдбата обаче им била отредила по-широки хоризонти. За развитието в личния им живот научаваме най-вече от спомените на проф. Елка Константинова – племенница на известния ни поет.
Когато Божана е 16-годишна, лелите я омъжват за много начетен и добре образован мъж – Минчо Чакъров, който бил инспектор в Стара Загора. Той не само се оженил за Божана, но
взел под крилото и в дома си и брат ѝ Николай
Твърди се, че бил изключително деликатен мъж и дълго време не докоснал съпругата си – чакал я да порасне и сама да се влюби в него. А на Николай гледал като на роден брат и до края на живота си бил близък с него. Дотолкова, че когато поетът умира, близките не успяват да съберат сили да съобщят лошата вест на Минчо. И до края на живота му го лъжат, че Николай е заминал в дълга командировка.
Но да се върнем към житието на Николай. Първо учи в родния си град, после в Търговската гимназия в Свищов, след което заминава за швейцарския град Лозана, където изучава литература, а по-късно и за Париж, където учи търговия. Още като ученик е проявил любовта си към литературата и изпраща стихове в различни издания. Приятел е с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов, които включват негови творби в първата Антология на българската поезия. От Вазова насам.
Междувременно се връща и в България – вече в София, където се е преместило семейството на сестра му. Работи за известно време като чиновник и основно като учител на различни места в страната.
Участва в Първата световна война като редник и кореспондент
След 1924 г. с едно прекъсване поетът, който вече се подписва като Лилиев, работи като драматург в Народния театър и оставя трайни следи в театралната ни култура. Привлича най-добрите писатели и преводачи. Превежда голяма част от европейската драма – автори като Уилям Шекспир, Виктор Юго, Хенрик Ибсен и др.
Умира на 6 октомври 1960 г.
За личния му живот се знае твърде малко и отново – основно от спомените на племенницата му проф. Елка Константинова. Казва, че той винаги носел със себе си шоколадчета, цигари и в една торбичка добре подострени моливчета, които раздавал на приятели и познати. Бил щедър човек, но учел близките си да живеят скромно, защото се задавали тежки времена.
Знае, че когато Николай Лилиев бил във Франция, срещнал голямата си любов. Но самата тя тъне в мистерия. Сестрата на поета Божана дълги години пазела кореспонденцията на брат си с неговата любима, но след смъртта му я изгорила, за да запази тайните на тази любов.
