Кога ще се оправим? Този въпрос вълнува българите от години. Задаваме го на себе си, на околните, понякога само си го промърморваме, цъкайки с език над поредния парадокс, който ни вади от рамките на “нормална държава”. Тогава изведнъж усещаме, че имаме нужда “да се оправим”.
С тази и още няколко статии, ще опитам да дам моите отговори на въпроса Кога? Това кога не е точно определено във времето, но ако всеки от нас се замисли по темата, може да се окаже много по-скоро отколкото предполагаме. Може ли една цяла народопсихология да се синтезира в две думи? На
такъв въпрос
обикновено човек би се засмял и би предложил куп отговори – ей така, за да върви разговорът. Всъщност има две думи, които употребени в комбинация, задават нагласата на няколко поколения: Да, ама
Интернет чатовете и ежедневието изобилстват от тях:
- Григор Димитров стига топ 10 в света. “Да, ама не е първи!”, “Да, ама никога няма да бие Джокович.”, “Да, ама е от Хасково!”
- Кубрат Пулев е един от най-добрите боксьори в тежката категория. “Да, ама падна от Кличко!”, “Да, ама Джошуа ще го носи като прани гащи през ринга.”
- Димитър Бербатов става голмайстор на Висшата лига. “Да, ама се отказа от националния.”
- България има чудесна природа и можеш да ходиш на ски и на плаж без да летиш със самолет. “Да, ама Черноморието ни е презастроено, а в Банско е гадно.”
Да, ама какво?
Не може ли “Да, ама…” да стане “Да, браво! Радвам се, че е българин!” или „Да, късметлии сме, че живеем на такова място.“
Примерите са безброй. Контекстът също е безкраен. Тези вече апокрифни думи се предават от баща на син, от дядо на внук, от майка на дъщеря. Плъзнали са в интернет, стандарт са в разговорите “на бира” или “на кафе”. Някак си е по-приятно, ако можем да омаловажим успеха, ако е на някой сънародник и да превъзнасяме чужденците.
Те… чужденците са друга работа
И бирата става по-студена и кафето по-сладко. “Риба, ама цаца!” винаги бие “Цаца, ама риба!” що се отнася до нашите си успехи.
Коментарите във “фейса” стават по-смешни и като цяло на човек някак си му се осмисля ежедневието, когато употреби магическите думички в правилния ироничен контекст. Имаше един виц, в който на нас българите не ни трябва дявол да пази казана, защото ако някой тръгне да излиза, другите го хващат за краката и го дърпат обратно. Както се казва… добре, че е шегата, за да си кажем истината.
Не е ли по-правилно да учим децата си на:
“Да, виж докъде е стигнал. Ако и ти тренираш (учиш) с желание, можеш да станеш като него.“
Ех, ако ползвахме тези думички по-рядко щяхме да сме по-мотивирани, по-щастливи, по-доволни и вероятно да стигнем и до отговор на любимия си въпрос Кога ще се оправим? Важното е да си повярваме и да се подкрепяме. Ако научим децата си на това, те ще го предадат и на своите. И тогава вероятно няма да има нужда от повече до болка клиширани въпроси.
