Любов, която усмихва дори и непознати.
Но днес в кафето зад блока са се събрали обичайните заподозрени. Обичайно кисели, обичайно мрънкащи, сърдити и недоволни. Топъл октомврийски следобед е. От подарените слънчеви дни. Не мога да го пропусна. Сядам при тях.
Пият обичайното – джин с тоник. Напук, аз ще съм необичайна и скривам в дланите си картонена чашка с мляко с какао.
Нещо в тази компания не ми е по мярка. Шегуваме се, смеем се, забавно е… но през стиснати зъби и криви усмивки се прокрадват фрази за любов, която агонизира/си отива/си е отишла. И, разбира се, логически правилното заключение, че
любов, която трае вечно няма
Любовта е за кратко, казват те. После става страшно.
И изведнъж смехът секва. А очите търсят върховете на обувките. Няма смисъл да ги убеждавам в обратното. Всеки мери според собствения си аршин.
Затварям очи. Слънцето ме гали. Бягам. Към нас.
Помниш ли как вървяхме под дъжда? Стискаше ръката ми така, сякаш никога няма да я пуснеш. Усмихвахме се. Много хора ни се усмихваха в отговор. Без да ни познават.
Помниш ли как ми купи онези обици? Няколко дни поред след това минавахме покрай магазинчето и жената, която ги правеше, всеки път ни махаше и се усмихваше. Без да ни познава.
Помниш ли как излязохме от галерията? Аз седнах на възглавничките, сложени върху каменния зид, а уредничката ти каза да ме снимаш, защото съм много красива на фона на морето. И тя не ни познаваше, но ни се усмихваше.
Усмихвахме света с тази любов, която току-що беше избуяла
И още тогава знаехме, че можем да го променим.
Толкова пъти са ни казвали, че сияем, когато сме заедно. И продължават, а мина много време.
…Сядаш на стола до мен и ме питаш колко е часът. Правиш го постоянно, откакто ми подари часовника. Това е нашата закачка. Залисала съм се. Поглеждам циферблата и в миг се усмихвам. Шегуваш се, нали!
Избухваме в смях. Само ние двамата. Никой не знае защо. Всички ни се усмихват.
Има любов.
