Кога се ражда любовта!?!
Едва ли има някой, да не си е задавал този въпрос, отговорите на който са неизброими. Дали я носим в себе си още, докато сме в утробата, преди да се срещнем с истинския живот? Или тя се появява в очите на майките ни, вперени с обич и тревожност в нас?
Когато и да усетим любовта, тя неизменно върви с радостта, копнежа, болката и сълзите.
Ако младостта ни реагира бурно и емоционално без задръжки и притеснения, то опитът ни тушира ситуацията с маниер и увереност. Дали те са достатъчни, за да посрещнем отново предателство, страдание, разочарование?
Дали страдаме по различен начин на 5, на 15, на 25 или 35 години?
Може ли то да разбере, че и на 100 да станем пак ще изпитваме същото свиване на оня мускул вляво от измяната, която някой старателно е приготвял за нас, докато ние сме замесвали любовта си в романтични блянове?
От височината на моите години знам, че любовта е неизменна спътница в живота ми. Нося я през времето с лекота, понякога с тежест и недоверие. Друг път солта на разочарованието ми почти я избутва в ъгъла. Оставям я да се срамува като сгрешила немирница в ъгъла. Докато утрото не я призове отново, за да тръгнем на път заедно.
Тя, любовта – това съм аз! Сутрин ми се усмихва в огледалото. После леко нагарча в порцелана с ароматно кафе. Подслажда деня ми с вкуса на кроасана и уталожва тъгата ми на дъното на чашата с розе.
Тя, любовта ми диша чрез мен, смее се, лудее, заразява околния свят с немирните ми ласки, с щурите ми идеи и с неспирните ми въпроси!
Тя, любовта ти пулсира в мен! Движи се като кръвта по артериите ми, изминава разстоянието до сърцето ми, което очаква само една твоя дума, за да изпрати силен приток на кръв из цялото ми тяло.
Тя, любовта ни живее! В мен. В теб. В нас.
Тя, любовта ни минава през сезоните с усмивка и нетърпение. Очаква да се срещнем. Може би днес или утре… На 25 или на 35. За нея, за истинската любов, годините са като дъждовните капки, които се стичат в морето. То приютява всяка следваща, защото сърцето му е огромно като океана.
Тя, любовта върви ръка за ръка със страданието. Страдаме, когато обичаме. Страдаме, когато се разделяме. Страдаме, когато се разминаваме с нея. И нито годините, нито опитът ни успяват да ни накарат да бъдем разумни, когато я търсим.
Онази дивата, единствена и неповторима!
Онази любов, за която си струва и на 70 да вдигнеш очи, да вдишаш аромата му, да докоснеш ръката му, да погалиш посивелите му коси. Защото в очите му виждаш нея – онази любов, без която не можеш!
