Любовта е моментът между два оргазма. Онзи миг, в който умът ти опитва да компенсира нелепостта на тялото без дрехи, без ръце, които да докосва, и без смислени думи, които може да породи.
Любовта е състояние
на болния ми мозък. Всеки път, когато няма какво да прави, той започва да измисля и пожелава света. Любовта е нещо неприсъщо на летните жеги, на плажния чадър, на отпускарските пориви. На мен!
Диагноза: Козирог
Рядко се чувствам като мъж, дори може да се каже, че ми се е случвало само веднъж. Имаше причина. Но не помня името му. Запознахме се на плажа, докато аз блуждаех боса по плажната ивица през нощта и се наслаждавах на студеното и тъмно море. Мислех отчаяно за един мъж, когото вече нямах и който продължаваше да е Козирог. Вярно, че бях леко пияна, но алкохолът в кръвта ми беше точно толкова, колкото да ме направи очарователно разговорлива и порочно непридирчива.
Момчето, което седеше на стълбите на спасителния пост и гледаше лежерната ми плажна, а може би и гръдна обиколка беше… наистина момче. От онези, за които аха да предположиш, че още не са правили секс и ти става безразлично. Заговорихме се там, на поста. След това се разходихме едно хубаво по цялата ивица. А на мен без да ми мигне окото си
свалих дрехите и влязох в морето
Той ме последва. Стана ни студено, приближихме се един към друг, нацелувахме се, стана ми едно такова доволно и излязохме. Той очевидно не знаеше какво да очаква какво да желае, какво следва, а още по-малко предполагаше на какво бях способна. Ей така, спомена, че е Козирог – моите зеници се разшириха и аз станах друг човек. Мъж. Нахвърлих му се и докато той се чудеше да се отбранява или да ми отвръща със същото, усетих как почти го влача към квартирата си. Мисля, че ако е възможно да има диагноза за поведението ми, то тя би била – хиперактивност.
Е, наистина му беше за първи път. Но аз не бях особено ласкава след първите 40!!! минути. Странно за самата мен – монотонните движения и неловкото целуване ужасно ми доскучаха и след първата си прозявка го изгоних. Явно болестите на съзнанието ни бяха твърде различни и несходни. Неговата диагноза беше просто – Козирог.
– Обичам те! – ми каза на следващия ден, когато ме намери на плажа.
– Ох. – отговорих, докато се опитвах да се сетя как се казваше.
Е, още не съм успяла…
Да служиш на принцесата
Заведенията, в които красиви мъже ти носят каквото пожелаеш, може би трябва да носят друго име, но в морските курорти, пък и на повечето места, им викат ресторанти. Осъзнах, че много го харесвам, когато започнах да изпускам вилицата си през 7-8 минути – само, за да ми донесе нова. И осъзнах, че и той ме харесва, когато започна да сменя пепелника на масата на равни интервали между моите изпускания на приборите.
Трябваха ми две вечери, един обяд и половин сутрешно кафе в същото заведение, за да го провокирам да ме целуне. Бях почти на вратата, когато ме настигна. А след това се срещнахме на кея. Преживяването беше от
най-хубавите класически флиртове
на света, в които си съвсем наясно с пълната програма и въпреки това се наслаждаваш на всеки номер по отделно, като за първи път.
Предимството да срещнеш някого в родния му град е, че може да те заведе на най-красивите места, да ти каже най-пленителните думи, тренирани с годините, да те държи за ръка и докато гледате безпаметно звездите да се озовете пред входната му врата. А предимството на това да си в същия този град само за няколко дена е, че влизаш без да се колебаеш. Невероятно е, но женският оргазъм е особено силен, когато на масата небрежно стои книга Добрите обноски, дрехите са прилежно сгънати, а свещите са аранжирани собственоръчно и то не по настоящия повод.
Като се замисля, може да са били от онези служебните, но… тогава нямаше особено значение. Разбира се, че имаше и бис. И, разбира се, че ме изпрати до квартирата ми в ранната сутрин. Дори приятно си поговорихме на фона на изгряващото слънце, докато мелодията на лятната авантюра не зацикли с онова ужасно и безпомощно:
– Обичам те!
– Аз – не. – И бързо се прибрах.
Архивите са живи
За някои е стряскащо да са на ново място, с нови очаквания, нови хора и нови мисли, и да се натъкнат ненадейно на някоя стара, неръждясала съвсем любов. За някои – да, не и за мен. Да срещнеш старата изгора всъщност е като да намериш най-неочаквано изостанали пари в дреха, която скоро не си обличала. Страхотно е!
Когато уличките на града са малки, а желанието ти голямо – и миналото е добре дошло. Разминахме се някак си неловко, но само след секунда телефонът ми френетично звънеше с особената мелодия на “отсвирените”. Докато вдигна и затворя – вече имах среща вечерта.
С бившото си гадже. Не знаех с кого е тук, той също не ме попита. И по-добре, защото бяхме концентрирали усещанията си
един върху друг
Припомних си тялото му на скалите под възможно най-осветеното заведение в района. И безсрамно се зарадвах на похождението си. Може би подобен ексхибиционизъм е продиктуван от желанието да покажеш на всички вечерящи, че не правиш нищо нередно и че го правиш със собствения си мъж. Те откъде ще знаят, че всичко помежду ви е приключило?! Въпросът всъщност трябваше да бъде – аз откъде да съм сигурна, че всичко е приключило?! Разбрах го веднага, щом ми каза:
– Обичам те!
– Благодаря. Ще се чуем… – казах, и го потупах ласкаво по рамото.
И никога повече не се обадих.
Обратно в базовия лагер
Дори и аз понякога имам нужда да съм на място, където тестостеронът ще е далеч от мен, моят мозък ще превключи на режим fuck off и тялото ми ще получи мечтаната жадувана почивка. По възможност насаме със себе си. И така, след курортните вакханалии, сменям мястото на позора…
Ето ме в един обикновен град, в обикновено време на годината, когато хората правят съвсем обикновени неща и не се занимават с интелектуално разюздани госпожици. Уж си почивах от себе си и другите, а го срещнах. И забравих и мен, и тях…
Седяхме един срещу друг
на две съседни маси. Аз си тръгнах. Той също. И вървяхме цяла вечност от двете страни на дългата улица, докато не се изпускахме от очи.
След което той пресече и останалият свят изчезна. Не помня да сме говорили. Ходихме дълго. Явно достатъчно, за да го хвана за ръката. Не възрази ни най-малко. Когато седнахме на непозната пейка в този непознат за мен, както се оказа, и за него, град – бях толкова решена да удавя грешното си минало в сините очи на непознатия до мен, че почти не дочух неясния смях на собствения си вътрешен глас…
– Обичаш ли ме? – попитах, все едно друг изрече тези думи…
А тишината прорязваше небето и се стапяше в отдалечаващата се сянка.
Така разбрах, че любовта е нещото, което се появява, когато всички хубави моментни емоции изчезнат. Любовта е отровата на юли, август, та чак и на септември… За всичко останало вече стана дума.
П.П. А аз ще продължавам да се моля моят непознат пристан просто да е бил глухоням… Как иначе ще мога да го преживея?!