Пиша за спасение. За тишина и уединение. За да си открадна време. Да взема любим момент в ръцете си и да го разтегна. Да скоча вътре в него и да остана. Колкото ми се иска. Понякога завинаги.
Пиша, за да пътувам през живота си. Винаги, когато имам нужда. Да се връщам към детството си. Към мочурището на село. Към жабите, които замеряхме в него. Към слънчевите зайчета на реката. Към мириса на крушите от градината на баба ми. Към вкуса на истинското козе мляко, който днес не мога да понасям. Отвикнала от истинското. Във всяко отношение.
Пиша, за да видя камъчетата, които обърнаха каруцата. Да изстрадам първото си колело, първия шамар, първия “приятел”. Да прераждам в себе си усмивки, които вече ги няма. Да си спомням хора, които са ме обичали. Да създам физично измерение, в което живите и мъртвите сме отново на една маса за Коледа. Да изрежа пространство, в което да намирам тези, с които делим едни ценности.
Пиша, за да започна на чисто. Макар да не мога. Никой не може. Не сме създадени така. Такова животно като минало има и то всеки ден тупти в сърцето ми. Сълзи в очите ми. Диша в тялото ми. Бягането от него само ме заличава. Изтрива ме. Като гума молив.
Пиша за съхранение. За изцеление. Защото такова животно като прошка има. Много е дъвкано, много е плюто. Много е извисявано, а още срещам сериозен проблем с преглъщането му. Затова пиша. За да прощавам. Но те да не знаят. Да не разбират за моята прошка. Така искам, за да НЕ легализирам злото им. Когато мога, им прощавам тихо. Когато не мога, пиша повече.
Пиша и за ТЕБ. За прочетената същност. За любовта ни, която прилича на нас. Тя кара мотор и се смее много. Драматизира излишно и приема всяка дума буквално. Измъква се тихо през нощта, когато е ядосана. Връща се, когато я погалиш. Пиша за въздишките в леглото ни и за дивана, на който няма да пренощуваш. Никога.
Пиша за себе си. За издълбаните вътре откъси, наредили душата ми парче по парче. За миговете, които не съм успяла да “наместя“. Повтарям епизоди, докато ги разбера. Но няма човек, който да желая да повторя. Нито един. Не оплаквам хора. Само призраци. Не кървя от рани. Само от желания.
Пиша за просветление. Но не го намирам в прошката. А в слънчевите зайчета. Гоня ги наум, а те ме отвеждат обратно към всичко, което съм АЗ. Към всеки, който ми е дал смисъл. После те ме догонват. Спираме се за кратко, прегърнати в мислите ми. За да поплачем там. Да намерим утеха. За сбъднатото. Оказва се, че спасението е просто. То е споделена сълза. Разбрах го, докато писах…
