Пътувам на задната седалка, косите ми се носят в такт с вятъра заради отворените прозорци, а на празното място до мен са подредени трите летни шапки. Няма как да отидеш на море без шапка. Нещо като джапанките, макар че може и без тях – танците по плажните барове се получават по-лесно на босо.
Пътувам, докато кичурите ми рисуват собственото ми лице в безброй нови варианти, а аз упорито отказвам да направя две неща:
- да затворя прозореца, за да започне да се усеща климатикът;
- и да погледна надясно към мястото, където някога се возеше онзи, който не бива да се назовава.
Вместо това гледам наляво, през отворения прозорец. Гледам и си спомням и за други времена, в които се возех отпред и когато поглеждах наляво, беше завинаги. Защото не можех да отлепя поглед. От друг, който не бива да се назовава.
Пейзажът навън се сменя, климатикът издъхва пред втурналия се навътре въздух, а аз си мисля за всичките пъти, в които съм стояла
на течение в любовта
За ветровитите връзки и за връзките заслони.
И признавам си, днес не откривам разлика. Днес пътувам сама, само с три шапки – и трите мои, защото шапките на добрите приятели винаги са и наши – и установявам, че за пръв път от много време не мечтая.
Защото не ми се налага. Аз днес живея в мечта.
Но не такава, в която си пожелаваш неща или хора и после успяваш да ги притежаваш, не. Това е мечта, в която няма нужда да правиш никакво усилие, за да си щастлив. Ти просто си. Ти просто си спомняш за всичките пъти, в които си си мислел, че си бил щастлив, и ти олеква, че сега не се налага да мислиш.
Бях видяла това безвремие в една снимка.
Лято, на път и развени коси
– това беше снимката. Само това си пожелах тогава, нищо и никого повече.
И това ми се случва сега.
Пътувам и си мисля, че съм прекалено нищожна с тази малка мечта. Че би трябвало да искаме повече, всички ние. Да си позволяваме повече. Да бъдем повече. Но после се сещам накъде отивам и си мисля, че никой не е по-голям от морето, а само след няколко часа аз ще бъда морето. Пълно сливане.
Сещам се и защо потеглих натам. Спомням си как всички онези празни места в колата ме тласнаха към единственото, което сега е заето и на което усещам пулса си. Моето. Дори не е шофьорското, толкова безметежно съм се пуснала по течението.
Когато духът натежи, се втечнява
и е по-добре да сме край вода, съветва Юнг. И ето ме, изливам себе си в морето. В игривите му като кичури вълни, оцветени от изгреви и залези, които посрещаме шумно от брега. От плажове, по които е посипан прахът на кремираното ни детство.
Махам му за нещо средно между “здравей” и “чао”, а то – детството, обръща кофички на пясъка и гради утрешните си кули. В някоя от тях седи и онова някогашно Аз, което ме презира за изборите, които не му се е налагало да прави.
Прочетете още: За малките неща
Махам и на него с шапка в ръка. И му оставям джапанките. Помня, че не обичаше да ходи босо. Нито да пътува само. Камо ли на задната седалка. Но и то обичаше морето. И то идваше тук да излива втечнения си дух. Вероятно ме е виждало, взирайки се към
хоризонта на бъдещето
без да може да ме познае. Така е с пътуванията във времето – бъдещето пристига невидимо, за разлика от миналото, и изглежда сякаш се разминават.
А истината е, че винаги успяват да се срещнат. И че единствено невидими са хората, с които са пътували до тук. До деня, в който не спрем да пътуваме.
За да останем. На морето, разбира се.
