Погледът е концентриран в една точка. Часове наред. Очите изтичат. Ръцете изтръпват. Държат игла и конец – нищо друго. И правят възел след възел. Свързват ги. И отново. И пак. И така, докато се роди картината. Цветя, животни, всякакви орнаменти. Нежна паяжина, изтъкана от въображението, упоритостта и майсторството на дантелиерката.
Със сигурност сте чували за изящната брюкселска дантела. Може би знаете, че едно от популярните места във Венеция – остров Бурано, е прочут именно заради дантелите, които от векове се изработват там.
А обръщали ли сте внимание на българските шити дантели (т.нар. кене)? Знаете ли, че в страната ни се правят изключително сложни кенета, но красотата им е застрашена от изчезване? И че държавата може да ги спаси, но … сещате се сами дали го прави?
С една такава майсторка, при това българка, ме срещна съдбата в Швейцария. Казва се
Марияна Брънкина и е от Пловдив
От години живее в алпийската страна, където е щастливо омъжена. Работи като счетоводител. А в свободното си време обича да пътува, да кулинарства, да шие гоблени и разбира се – дантели. При това – български, макар да владее и други европейски техники.
Пред Lifebites.bg Марияна разказва за разликата между българската и европейските дантели. Като запалена дантелиерка, Брънкина си е направила труда задълбочено да проучи историята и спецификата на този занаят по света.
„Европейските иглени дантели са изключително фини и много изящни, но се изработват по различен начин – те се правят върху подложка. Т. е. рисува се картина, която се подлага и по нея след това се шие дантелата. А българската дантела е най-примитивна като техника, но затова пък много трудна.
Няма подложка, а всичко е във въображението. Шие се само върху една бримка. Възникнала е преди да има писменост, преди да има хартия и т.н. В интерес на истината обаче, така се правят и другите дантели от нашия район – гръцка, турска, арменска. В техниката и материалите българската не се различава съществено от тях. Това, което я прави уникална, са орнаментите, наречени кучии – като обърната кола. Никъде другаде не се срещат“.
Марияна много обича родните дантели. Но от всички, най-любими са й копривщенските, тъй като са най-трудни и представляват най-голямо предизвикателство. За произведенията си черпи вдъхновение от красотите, изложени в музеите в България. Съчетава елементи, измисля нови композиции. Питам я колко време отнема изработката на един мотив.
„Отдавна не броя часовете“ – отговаря Брънкина. „Но една обица например се прави цял ден. Много е бавно. В крайна смета е важно да се получи нещо красиво, а не колко време отнема“.
Българската майсторка редовно взима участие в международни форуми и състезания
най-често в немски говорещата част на Европа, където живее. Казва, че успехът на такъв форум зависи до огромна степен от предварителната подготовка на журито.
Случвало ú се е оценяващите никога да не са срещали българска дантела и по тази причина да не могат да оценят по достойнство усилията, майсторството, творчеството. Това я кара да подготвя изключително трудни и неповторими модели, както и да предоставя допълнителна информация за техниката на дантелата. Резултатът – печели възхищение, овации и разбира се – награди.
„Хората, пък и специалистите, се възхищават. Изумяват се, че е възможно да се създават такива сложни елементи без подложка. Че всичко е моделирано в главата ти. Големините на елементите трябва да бъдат геометрично добре съчетани, за да образуват хубава композиция.
А това е много трудно. Все едно рисуваш картина с игла във въздуха. Освен това в немски-говорещата част на Европа дантелите са предимно едноцветни или най-много съчетание от черно и бяло в убити тонове. А нашите дантели са цветни, крещящи и това изключително грабва окото на хората тук“.
Голямата болка на Марияна Брънкина обаче е свързана с това, че вече почти не са останали майсторки на дантели в България. Броят се вероятно на пръсти. Всичките са изключително изкусни в работата си, но последователи почти липсват. Основният проблем е, че с този занаят пари не могат да се изкарват. Времето и усилията, нужни за изработката на едно произведение, са големи, а малцина са онези, които могат да си позволят да заплатят достойна цена.
И има реална опасност тази красота да се изгуби
Какво може да се направи, за да не се случи това?
Брънкина прави паралел с Франция, където този занаят се субсидира от държавата. „То е вид изкуство. Аленсонската дантела там също е застрашена от изчезване и трудно продаваема. Но има един манастир, в който монахините ръкоделстват, обучават свои последователки, те впоследствие разпространяват нататък. Но не се самоиздържат. Държавата изцяло спонсорира манастира и училището за дантелиерките“.
В резултат, Аленсонската дантела е регистрирана като нематериално наследство на ЮНЕСКО. А манастирът привлича множество туристи всяка година.
„Аз имах идея това да се направи и по отношение на българската дантела. Няма условие техниката да е уникална и никъде другаде да не се среща. Аленсонската също не е уникална, шие се и на други места, но е регистрирана там. Основното изискване е да е занаят, субсидиран и подкрепян от държавата.
Това може да се направи и в България. Хората, туристите биха проявили интерес към нещо, което е регистрирано като наследство на ЮНЕСКО, както е във Франция. От това ще имат полза и Копривщица, и Пловдив, и Калофер, и всички останали места. Но за момента държавата няма интерес, а това е… тъжно“.
