Марко Семов за българина и властта

Имаше един мъж, чието мнение се търсеше често по различни въпроси. Беше открит и не отдаваше чест пред силните на деня. Става въпрос за един от най-големите изследователи на характера на българина – проф. Марко Семов. Известен писател, журналист и професор по Народопсихология в Софийския университет. Изключително обаятелен и умен човек, който търсеше обективността и различните гледни точки. А наблюденията му бяха принципни и попадаха право в целта. Особено, когато критикуваше властта, все едно коя.

Като преподавател беше от малкото, които караха най-голямата зала във Факултета по журналистика да се пука по шевовете. И от малкото, при които изпит се взимаше зорлем. Беше сладкодумен, точен и ясен. Той беше родолюбец, който не търпеше безкритично мислене. Открито се възмущаваше на идолопоклонничеството и отрицанието на миналото. На търпението на народа, на неграмотността и некомпетентността на властимащите. На демагогията и на още куп черти,

които са изключително характерни за нас българите и връзката ни с властта

За жалост от 18 януари 2007 г. той е в един друг свят, дай боже по-добър. А тук все по-малко са тези, които се осмеляват да ни припомнят кои са слабостите в характера ни като народ с цел да търсим силата си. Които да ни напомнят какви грешки сме допускали поради тези слабости. Дори да се намери някой да го направи, веднага ще го оплюем, че не бил достатъчен авторитет и ще вземем да търсим под вола му телета…

Затова си позволявам да припомня някои мисли на любимия ми професор за връзката на българина с властта. За да провокирам поне част от вас да се замислят върху тях и… себе си. Защото, както е известно, всяко ново е добре забравено старо. А народ, който не познава историята си, е обречен да я повтаря…

Вижте какви сме ние българите според проф. Марко Семов. Книгата, от която са извадени тези мисли, е издание от 1999 г.

Българска народопсихология.
Размисли върху това какви сме били и какви сме днес:

“От сега нататък, в цялата българска история, като правило българските политици ще говорят най-често за националния интерес, а ще разбират своите лични, кастови или партийни сметки!”

“В масовия, във всекидневния пример, тече главно посоченото правило на личната сметка, на личния интерес, на келепира, който преследва българския политик, скрит зад националната кауза!”

“У много народи, когато губят – я свобода, я кауза, я битка – се извършва вътрешна консолидация, затягане. Ние по-често сме правили обратното. Започне ли някакъв вид държавен упадък, у нас се задействат механизмите на поединичното спасение! То много по-често е било основният мотив, най-важната линия на националното ни поведение – ОЦЕЛЯВАНЕТО. КАТО НАРОД И ДЪРЖАВА НИЕ МНОГО ПО-ТРУДНО СЕ ОРГАНИЗИРАМЕ В ИМЕТО НА НАЦИОНАЛНИ КАУЗИ.”

“Властта прави неузнаваем не само всеки, който се е докопал до нея, но и всеки който иска да се докопа. Изборите са часът, когато и най-голямото нищожество усеща, че от него зависи нещо в този свят. И той наистина забравя, че е нищожество. Как нищожество, когато той вече се вижда я съветник, я кмет, я както е сега в нашия парламент – направо депутат.”

“КОГАТО СТРАДАНИЕТО ОПРЕ ДО СОБСТВЕНАТА КЪЩА, ДО СОБСТВЕНОТО ДЕТЕ, ДО ПОЛИТЕ НА БУЛКАТА, чак тогава българинът отваря очи, бърка в джоба си и вади ножа… До тогава ние търпим, държим главата си наведена, че може още по-зле да бъде, съобразяваме се, оглеждаме се, изчакваме. Опрем ли гръб до стената, потече ли кръв, види ли се, че няма накъде по-назад да се отстъпва, нито къде по-долу да се наведем,

казваме своето “каквото ще да става”

От тук нататък българинът вече е герой, храбрец, човек със свалената глава от раменете. От тук нататък той е Кочо, той е войникът от Странджа и Булаир, той е онова, с което ние като народ се гордеем… Но у този българин най-често го няма междинното състояние. Няма я реакцията на предварението, НЯМА Я МЯРКАТА НА ТЪРПЕЛИВОСТТА, няма я защитната реакция.”

“Алеко улови безпогрешно БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО ДЕБЕЛООЧИЕ. Тогава, в онези години, и сега в тези, на които сме свидетели, то отново напомня за себе си. Кал, мръсотии, обвинения, всичко това пада върху лицето на българския политик. Той върви из него – оцапан, омаскарен – в кал, в тиня. И се прави, че нищо му няма, че това което се говори и пише не се отнася до него. В световната история за една обида падат президентски глави, водят се дела на честта. У нас такива дела няма. Няма и дуели. Честта е последното нещо, което може да занимава вниманието и мислите на българското политическо момче… Какво по-силно доказателство, каква по-неморална картина от тази готовност всичко да претърпим и понесем…”

“В България не случайно никога, дори и в малкото демократични години, които историческата ни съдба е предоставила – не е преставало да действа правилото: КОЙТО НЕ Е С НАС, Е ПРОТИВ НАС… Това е важно правило. И то е друга, много важна характерна особеност на властта у нас, която  изключва правото на собствено мнение и на независимост”

“КОЛКОТО ПО-НИСКО СЕ КЛАНЯМЕ НА ЧОВЕКА, КОГАТО Е НА ВЛАСТ, ТОЛКОВА С ПО-ГОЛЯМА СТРАСТ ПРЕПИКАВАМЕ ГРОБА МУ, КОГАТО ПАДНЕ ОТ ТАЗИ ВЛАСТ, КОГАТО Я ЗАГУБИ. Това е желязно политическо правило.”

“Подкупността на политици, на избиратели, на агитатори е една силна и мрачна краска на властта, която ще продължи да ни изумява със страшните си нравствени уродства и до ден днешен, в самия край на II-хилядното столетие.”

“Тодор Панов говори за НЕКОМПЕТЕНТНОСТТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК… Потвърди ли по-сетнешната история и тази трагична констатация за българския политически живот? Безусловно да. Известни са неграмотните министри от управлението на земеделците – 1918-1923 г. Известни са и некомпетентните български министри в следващите десетилетия. Ами в годините на социализма? Когато министър се ставаше само по един единствен знак – политическата преданост… И това дълги години се приемаше за нормално… Даже за предимство!… След 10 ноември 1989 г. дипломатическият пазарлък стана не по-малко драстичен…”

“Власт? И дупе се целува за нея, и смърт се преглъща…”

“Нашите политици не могат и не искат да водят страната ни по самостоятелен път и към политика на независимост – ТЕ ВИНАГИ СА ТЪРСИЛИ И ТЪРСЯТ ЧАДЪР, независимо от цената, която държавата плаща за това…”

“Друга особена черта на българското политическо мислене е не само интересът към проблемите на най-големите нации, но и честата ни склонност да ги окайваме или да им даваме акъл, дори когато на тях не им е минало и през ума да го искат от нас.”

“Оказва се, че са ни достатъчни само няколко добри години, за да забравим злодеите си и няколко лоши – за да забравим и добродетелите си. По този начин отричаме и външните си политически приятели, по този начин се отричаме от миналото си, по този начин изоставяме и хората си. Тук ще посоча само, че ние прекалено бързо свикваме с недостатъците на своите лидери, прекалено лесно прощаваме миналото и греховете им.”

“Сменяват се правителства, едни падат – идат други. Всяко върши каквото може – едно оставя без вода държавата, друго изнася електричеството – всичко се върши тайно и скрито. И великото наше търпение отново излиза на дневна светлина, отново се нареждаме сред най-търпеливите народи. И виновни никога няма, защото ние сме забравили, каквото е било.”

“Може би защото е преобладаваща тази мрачна природа на политическия ни нрав, в българската народопсихология продължава именно тя да бъде отбелязвана и изследвана. А светлите страници, ведрите самочувствени утрини в българската политическа душевност, по-често се губят или избледняват.”

Вижте още кои са вечните истини за българския народ, формулирани от “учителя” на Марко Семов – Иван Хаджийски.