Сякаш някой сложи света в ръцете ми. Две очи ме гледаха под спящите клепачи. Дъхът ú едва се побираше в малкото ú сърце…
Звучи като начало на приказка. Казват, че така се чувства всяка жена, благословена да бъде майка. Докосната от магията на чудото. Попаднала в света на любовта. Казват. Щом са рекли, имаме ли право да не им вярваме? И безусловно да не се оставим да ни носят по реката от спомени, които майчинството сътворява ден след ден… Ако ни липса пъзелче от детството ни,
достатъчно е да погледнем мама
По бръчките на лицето ú се четат безсънните нощи, прекарани край креватчето ни.
По усмивката ú – невероятните истории за феи и магьосници, с които сме се пренасяли в детската ни вселена.
По очите ú – добротата, всеотдайността и грижите, с които ни дарява и днес.
По целувката ú – заклинанието, че никога няма да сме сами.
По прегръдката ú – силата, с която ни изпраща по пътя, който сме избрали да вървим.
След всяка раздяла си обещаваме да се срещаме по-често. След всяко затваряне на телефона – да си казваме: “Обичам те!” След всяка напътствие – да сме по-смирени. И минути по-късно думите са забравени, мислите са отлетели. Пазим само топлината от гласа ú.
Докато не дойде третият месец от годината. Още
преди да се зададе март
и сякаш въздухът променя аромата си. Темата, без много мислене, става една: жената-майката-любимата. Месецът започва и завършва с женски смях, със сълзи, с малко капризи, с отдаване и с топлина.
Най-истинският,
най-нежният,
най-чаканият,
най-женският месец в годината.
Нищо, че носи мъжко име. Че звучи твърдо и остро. Че “р”-о в четирите букви те кара да трепериш от студ (понякога).
Март е! По детски наивен, по момичешки весел, по женски сърдит!
Март е! По детски щур, по момичешки влюбен, по женски обичащ!
Март е! По детски забавен, по момчешки лудешки, по мъжки разсеян!
Март е!
Ухае на пролет! На ново начало! На нова мечта! На нова любов! С нейното име – Жена!
