Тя има голямо сърце, най-живите и красиви зелени очи и един смях, който те завладява и те кара да вярваш, че всичко ще бъде наред. Срещнах я преди почти 20 години. Усмихна се широко и каза:
– Здравей, аз съм Мая, живея на петия етаж. Ако имате нужда от нещо, аз съм тук.
Ние бяхме три студентки, живеехме на втория етаж, а тя буквално “направи пътека” до входната ни врата с кексове, мусака, бързовари, дрехи, цигари и телефона си, когато ни звъняха родителите или гаджетата. Никога няма да забравя как тичаше отгоре и казваше на едно мое гадже:
– Здравей, аз съм съседката от петия етаж, не спирай да ми говориш, за да видя къде се губи обхвата.
Освен нас, тя си имаше мъж и две деца, за които да се грижи. Но
в нейното голямо сърце винаги има място за още някого
Тя помага, грижи се, тича и прави хиляда неща на ден. Никога не се отказва, винаги се смее. Защото тя е любов, цялата. Тя е от онази много рядка порода хвърчащи хора, които изглеждат малко луди в очите на другите. Но именно тази лудост я държи, и ú помага да продължава да обича и да дава.
Искам да ви запозная с Мая – една обикновена необикновена жена с голямо сърце, която гледа в апартамента си шест спасени от улицата кучета, един гълъб, куп цветя и една котка в офиса си. Също така храни още дузина улични котки пред блока, ходи по приюти, да дава малко любов и на други животни, събира пари, моли се в клиниките да приемат поредното захвърлено и болно същество. В социалните мрежи непрекъснато споделя обяви за намерени или изхвърлени животни.
Мая и нейното голямо сърце се борят възможно повече хора да разберат колко е важно да се кастрират животните. Успяла е да привлече за своята кауза и цялото си семейство. Съпругът ú е плътно зад гърба ú, а малката ú дъщеря Роси живее в Англия с двете си осиновени от България кучета и малкото си бебе. Стотици хора в мрежата помагат на Мая, без да я познават, само защото ú вярват. А има и такива, които я наричат луда. Наскоро я попитах дали ú е трудно, а тя ми отговори:
– Много ми е трудно – и пак се засмя, с онзи нейния смях, който ти казва “Всичко ще бъде наред”.
Обичам те, Мая! Ти си истински хвърчащ човек с огромно сърце, когото имах щастието да срещна в живота си. И сега искам всички да разберат за теб, защото си вълшебна.
Мая, откога датира любовта към животните?
О-о-о, аз така съм си се родила – ахаха. Знаеш ли, любовта към животните сигурно наистина си я е имало в мен, но изтрещях рязко и отведнъж като голяма. Даже вече имах деца. Като малка съм живяла предимно на село при баба и дядо, защото всяка ваканция ме командироваха там. Имаше много животни – крава, овце, патици, кокошки, котки, но куче никога не е имало. Съседите имаха куче и мен ме беше страх от него. Моите баба и дядо, въпреки че са се изхранвали с тези животни, защото е нямало друг начин, са ми предали любов към тях.
По “онова” време в София бездомни кучета нямаше
Събираха ги и ги избиваха, но това аз разбрах впоследствие. Моите родители така и не ми позволиха да гледам куче или коте у дома в апартамента и затова си гледах охлюв и паяк. Когато вече имах свое семейство и децата искаха да имаме куче, аз все още бях под влиянието на мама и тате и не позволявах. Не че не тичахме да ги спасяваме по улиците, правехме къщи, готвехме супи, разправяхме се с Екоравновесие.
Един ден решихме да си вземем куче. Нашето първо куче – Мърфи, което купихме от магазин, кожа и кости и болно. В деня, в който той влезе у нас, вече знаех, че нито едно куче не трябва да страда на улицата.
Кога реши да имаш повече от един домашен любимец?
Това се решава и налага впоследствие. Децата пораснаха, излетяха от гнездото и на мен ми остана повече време за тази кауза. Започнахме да спасяваме животни и изградихме мрежа първо във форума dog.bg (Фейсбук нямаше). Търсехме осиновители, приемни домове, преценяваше се все пак кой може да бъде осиновен и кой не.
По едно и също време се появиха Купър и Каспър. Купър го осинови дъщеря ми Роси, защото бил грозничък и никой нямало да го хареса, а Каспър го извадихме от един контейнер за боклук. Така станаха трима. Опитахме се да намерим дом на Каспър, осиновиха го даже, но го върнаха, защото много ядял и така ми станаха трима.
Пренареждаш си времето
започваш да ставаш малко по-рано, да лягаш малко по-късно и се справяш. Разбира се, с подкрепата на моя мъж. Мърфи, първото ми кученце, почина на 14 години. Малко преди да почине бяхме намерили Алис – малка премръзнала в снега бебка. Премина през ада, докато оцелее – де що имаше болест, тя преболедува. Остана плашлива, дребна, крехка и реших, че няма кой да се грижи по-добре от мен за нея. Междувременно пред блока вече бяха Сара и Бухта, две бездомнички, за които се грижехме. Имаха си къщички и си бяха много щастливи, но аз знаех и им бях обещала, че като остареят, ще си ги прибера да изживеят старините си на топло у дома.
И това време дойде. Първо за Сара, на която хвърлиха пиратка в устата на една Нова година. После за Бухта, която има рак – така ми станаха 5. Миналата година се появи и шестата – Фокси – цялата потрошена, блъсната от кола. Закрепихме я. Ходи, но е стара и с пирони – не става за осиновяване. Това ми е капацитетът. Повече няма как. Имам и гълъб, който не може да лети. Не го решаваш ей така отведнъж да имаш много домашни любимци – то си е драснато някъде, налагат ти го обстоятелствата. Разбира се, имаш избор, но аз избрах тях.
Как се гледат толкова много животни в двустаен апартамент?
Дали се гледат лесно или трудно е въпрос на нагласа. Не е лесно, определено – нито финансово, нито физически. Само обичта не стига, но тя е двигателят.
Има ли обич и желание – има и начин. Не е въпросът просто да ги набуташ в апартамента, да подлудяваш съседите, да смърди и те да са нещастни. Трябва осъзнато да се гледат животни. Моите кучове са старички вече. Те шум не вдигат, бели не правят вече. У нас е тихо, чисто и уютно, въпреки всичко. Достатъчни са им две стаи, топлина, храна, любов, разходки и легълца. Разбира се, голям фактор е, че аз съм на плаващо работно време и мога да работя и от дома.
Опиши ми как минава един твой ден?
Сутрин ставам в 6.30 часа. Всички кучета се изтягат блажено, защото с времето успях да ги науча, че за да бъдат гледани добре те, аз трябва да се грижа и за себе си. Разсънвам се, правя си кафе и си го изпивам с удоволствие. В 7.30 започват разходките. Много е важно всичко да се прави с много любов и широка усмивка. Кучетата трябва да получат щастие, за да са спокойни през деня, докато сме на работа. Те усещат тревогите и напрежението повече от всеки друг.
Моят мъж разхожда Каспър и Купър, разбира се, един по един, за да обърне внимание и на двамата, за да се почувстват специални. За всеки по половин час. Аз започвам с Бухта, която вече е на три крачета, поради гадния тумор. Извеждам я, нося я по стълбите, после оставаме малко на поляната.
Следващите са Сара и Алис заедно – те обичат. Последна е Фокси – много е страхлива, така и не се оправи. Всяка разходка е различна, всяко е с различни нужди и страхове. Забавляваме се, докато се разхождаме, аз им говоря. Всеки си знае реда и никой не се опитва да пререди другия за разходка. Ние се разбираме с една дума, с един поглед.
На разходката със Сара и Алис
излизам с един елек със специални джобове, в които има храна за котките. Четири котки (кастрирани) ме чакат сутрин. Те също имат специални ритуали. Кучетата ми обичат котки и котките свикнаха с тях, не се страхуват. Всичко идва от енергията, която излъчваш – всичко се постига с любов. Така пестя време – с две кучета около мен, храня и котките. Когато всички се приберат от разходка, следва закуска. Шест паници се подреждат на масата, вади се списъкът с лекарства и кой каквото пие се поставя в паниците. После гранули и няколко лъжици консерва.
Всеки си знае мястото. Хранят се разделени един от друг, защото винаги има изкушение. Който си изяде първи с удоволствие би изял на другия храната. Стоят и чакат. Поставям паниците и се започва лапането.
Знаеш ли кой е най-прекрасният звук?
Хрупането на гранули. Като музика е за ушите ми. Всичко това е приключило до 9 часа. Лягат си по местата, измивам пода и паниците и отивам на работа.
В работата имам котарак. Работя до 14.30 часа. 30 минути по-късно съм се прибрала, като пътьом пазарувам набързо за вечеря. Прибирам се, слагам да се готви нещо за хора (готвя всеки ден, защото се стараем да се храним що-годе здравословно). Преобличам се, зареждам пералня (всеки ден има по една или две), раздавам по някоя бисквитка и някое лекарство и тръгваме на разходки в 16.30 часа. Тези разходки ги правя сама с тях, без помощ, защото мъж ми се прибира по-късно. И пак познатото, пак всеки си знае реда, пак храним котки и така до 18 часа.
Междувременно манджата се е сготвила. Следва кучешка вечеря, измиване на пода отново, простиране на изпралата вече пералня и хоп – станало 19.30 часа.
Слагам вечерята на съпруга си (аз вече съм хапнала на крак, не помня откога не съм яла на маса, освен като съм на гости) и сядам пред компютъра. Тогава е моето време. Споделяме постове, търсим домове, организираме помощ, страдаме, ядосваме се и така до полунощ. Лягам си с удоволствие, а малката Алис вече топли леглото ми. Гледам телевизия час време и заспивам щастлива.
Старая се да съм щастлива
– това се отразява на животните. Така и те са щастливи. Радвам се на всеки нов ден, на всяко осиновено животно, на всичко хубаво. Събуждам се с нови надежди за по-добър Свят.
Събота и неделя е различно – имам време за себе си, за приятели, за кафе извън дома, за малка еднодневна екскурзийка.
Какво те изкарва извън нерви?
Времето ме кали и трудно си изпускам нервите, но все пак извън нерви ме изкарва агресията, която е навсякъде. Агресията към деца, животни, природа. Извън нерви ме изкарва безхаберието на хората, безмозъчното празно съществуване и лъжата.
Срещаш ли подкрепа от съседи и приятели?
Съседите отдавна не ме интересуват – повечето са лицемерни и във времето се опитаха да ми съсипят живота, естествено, не успяха. Направила съм всичко, което са поискали от мен. Да им е тихо, да няма косми във входа, да няма кучета пред входа, да не им тъпчат градинките, мия си площадката пред апартамента и им се усмихвам. Плащам си вход за всяко едно куче, като за човек. Има двама-трима, на които мога да разчитам.
Истинските ми приятели се броят на пръстите на едната ми ръка и те ме подкрепят – другите сами си тръгнаха и не ми трябват. Покрай животните и каузата имам много приятели, с които не съм се виждала, но знам, че ще направят всичко за мен, ако се наложи, както и аз за тях. Аз не търся подкрепа от никого, достатъчна ми е подкрепата на семейството ми. Това, което правя, е личен мой много добре осъзнат избор.
Някои хора смятат, че това е лудост? Притесняват ли те такива коментари?
Аз съм си луда и не го отричам. Развеселяват ме такива коментари. Никога не са ме притеснявали. Както аз не давам мнение за тях, така не ме интересува мнението им за мен. Важното е да не си пречим. Аз ходя с гордо вдигната глава, обичам това, което правя. Обичам и себе си и не се притеснявам да говоря открито за това – искам всички да знаят каква е моята кауза. В повечето случаи срещам уважение.
Семейството ти как реагира на тази твоя отдаденост?
Семейството са моята най-голяма подкрепа. Съпругът ми, двете ми дъщери, внуците ми, сестра ми и зет ми – това е моето семейство. Аз не мога без тях. Връзката ни е силна, подкрепата е взаимна.
Какво трябва да знаят хората преди да осиновят животно?
Трябва да знаят, че то е член на семейството. Така, както биха гледали дете или гледат, по същия начин трябва да се гледа животното, което са осиновили. Преди да осиновиш, трябва да си дадеш ясна сметка, че това е до живот. Трябва да се справиш с всички трудности, които могат да възникнат, без да хленчиш. За съжаление, много хора осиновяват за малко, за играчка на детето, бързо се отказват и животното отива на улицата, на верига, в приют.
Какво трябва да се промени според теб, за да се реши проблемът с бездомните животни?
Е, ей това е най-трудният въпрос! Но въпреки това имам мнение. На първо място са законите, само че при нас те не работят. Съсипахме се в годините и не се справяме, защото все още сме шепа хора. Не се кастрират – изхвърлят се нови и нови поколения, защото все още битува, че кучето трябва да “роди за здраве”.
Кастрацията трябва да стане задължителна
освен по медицински причини (аз има куче, което не може да бъде кастрирано), но да има закон, според който да нося отговорност, ако се появи поколение. Виж, ако някой се заеме да спре незаконната развъдна дейност, ще е малко по-различно. Не съм против породите, напротив. Нека останат два-три лицензирани развъдника, които да отговарят на всички изисквания и едно породисто куче да струва над 1500 лева. Когато отиваш да си купиш куче, трябва вече да си регистриран в системата с чипа на кучето и да няма мърдане.
Да започнат да се следят изкъсо обявите за продажба на домашно развъдени кучета и котки и да се налагат яки глоби. Да има реално работеща Зоополиция, обвързана с приют и строг закон, така че когато ги повикаш и докажеш, че животното се гледа нехуманно, да може да бъде иззето, а собственикът сериозно наказан.
Да се допуснат хора по училищата и детските градини, които биха искали да променят мнението на децата относно животните. Всичко това комплексно ще намали бездомните животни. Но те никога няма да изчезнат напълно, защото трябва да минат десетилетия, за да се промени мисленето на хората спрямо тях.
