Майкъл Джаксън и неговите танцуващи мечти

02/06/2016

A A A

Даде ми толкова много, когато бях дете… И днес някак неусетно продължава да ме учи да вярвам в доброто. Майкъл Джаксън е идолът от моето детство. Като тийнейджър обичах да чета стиховете и есетата му. Когато бях на 13-14-годишна възраст, получих пакет от чужбина с

книгата на Майкъл Джаксън
Dancing the Dream
(Танцувайки мечтата)

която така и не беше издадена в България.

Илюстрациите в нея, откровените думи, тъгата по съсипващото отношение на хората към Земята и надеждата, че все още не е късно светът да се спаси… Имайки предвид влиянието, което Майкъл имаше в този момент (в началото на 90-те години на ХХ век) върху целия свят, неговите проповеди още повече ме изпълваха с възторг.

Някак по детски наивно, но искрено ми въздействаха тогава. Правят го и днес – отварям книгата след повече от 10 години забрава и отново се чувствам по детски развълнувана.

Затова споделям в Lifebites.bg откъси от Dancing the Dream на Майкъл Джаксън. Простичко написана, без претенциозна мъдрост, но много разбираема – така, че да достигне до всеки. И … дай Боже да го замисли.

“Не ни остава много време.

Земята е разтърсвана от болка.

Деца гладуват. Хора са разделени от недоверие и омраза. Навсякъде въздухът и водата са почти безнадеждно замърсени. Направи нещо!”

“Усещам, че светът е в мен и така искам да се чувствам винаги. Онзи в огледалото има понякога своите съмнения. Затова не го притискам.

Всяка сутрин просто докосвам огледалото и прошепвам: “Скъпи приятелю, чувам танц. Ще дойдеш ли да ми партнираш?

Да вървим.”

“Той сега е готов да споделя,
готов да обича, да дарява грижа,
да открие сърцето си, без да се пести.
Направи като него, ако ти стиска.”

“Страдам, като се замисля колко сме небрежни към дома си. Земята не е просто къс скала, рееща се в космоса, а живо, дишащо същество. Тя се грижи за нас и заслужава подобна грижа на свой ред. А ние се отнасяме към Майката Земя по начина, по който някои хора се отнасят към жилище под наем – зариват го с боклуци и се местят.

Но ние няма къде да отидем. Боклуците, войните и расизмът ни са задръстили всяко кътче на Земята. Трябва да я почистим. А това значи

първо да прочистим сърцата и умовете си

защото те са тези, които ни накараха да замърсим планетата. Колкото по-скоро, толкова по-лесно ще бъде да почувстваме любовта си към Майката Земя и онази, която тя ни дава абсолютно безрезервно в замяна.”

“Трябва да излекуваме ранения си свят. Хаосът, отчаянието и безсмислените разрушения, на които сме свидетели днес, са резултат от отчуждението между хората и тяхното към околната среда. Често това отчуждение се дължи на емоционално ощетено детство. Детството просто се отнема от децата.

А детският ум има нужда да се храни с мистерия, магия, чудо и възхищение.”

“Хората ме питат как правя музика? Казвам им, че то е като да влезеш в реката и да се потопиш в течението й. Всеки миг в реката има своята песен. Аз оставам в мига и слушам песента му. Това, което чувам, никога не се повтаря.”

“Разходка в гората носи светла песен: листата шумолят на вятъра, птичките припяват, катеричките цвърчат, клонките пукат под краката, а ритъмът на сърцето ми събира всичко това. Когато се влееш в течението, музиката е вън и вътре, а те са едно и също.”

“Докато умея да слушам мига, винаги ще имам музика.”

[Вижте още: 10 песни на Майкъл Джаксън, които няма да забравим]

“Любовта е странно нещо. Толкова лесно да се почувства, толкова хлъзгава, ако трябва да се говори за нея. Като сапуна в банята – държиш го в ръка, докато не стиснеш прекалено. Тогава изхвърча.”

“Вярата в себе си започва с признанието, че няма проблем да се страхуваш. Не страхът е проблемът – всички го изпитваме понякога.

Лошо е, когато ни липсва куражът да признаем, че се страхуваме.

Щом приемем собствените си съмнения и страхове, ставаме по-открити към другите. Колкото по-навътре в себе си навлизаме, толкова по-силни ставаме. И когато напълно приемем себе си… на мястото, на което е растял страхът, може да започне да расте любовта.”

“Каква ли наслада изпитва Природата, когато създава звезди от въртящи се газове и празно пространство? Разпръсва ги като пайети върху пелерина от меко кадифе, а ние имаме милиарди причини да се събудим с чиста радост. Когато отворим сърцата си и оценим всичко, което ни е дала, Природата получава най-голямата си награда. Звукът на аплодисменти се разнася из Вселената, а тя се покланя.”

“Това, което трябва да научим от децата не е никак детинско.”

“Контактът с тях ни свърза с дълбоката мъдрост на живота, която е винаги около нас и единствено трябва да бъде изживяна. Сега, когато светът е толкова объркан, а проблемите му – толкова сложни, имаме нужда от децата си повече от всякога. Тяхната природна мъдрост ни показва пътя към решенията на проблемите, които чакат да бъдат открити от собствените ни сърца.”

“Една от най-вълнуващите фотографии е онази на бебе тюленче, лежащо само на леда. Сигурен съм, че сте я виждали – сякаш цялата снимка е едни очи, очите на малко животинче, взиращо се в камерата и в сърцата ви.

Когато за първи път ги погледнах, те ме попитаха: “Ще ме нараниш ли?” Знаех, че отговорът е да, защото хиляди бебета тюленчета биват избивани всяка година…

Когато ги погледнах за втори път, очите ме попитаха: “Познаваш ли ме?” Вече не ме болеше сърцето толкова много заради унищожението, на което ние хората подлагаме природата… но осъзнавах, че все още има голяма пропаст. Колко наистина знаех за живота на Земята? Доколко отговорен се чувствах?…

Красотата и чудото на живота вече изглеждаха лични;

възможността да превърнем планетата в райска градина започна да изгрява. Погледнах отново в очите на бебето тюленче и те за първи път се усмихнаха. “Благодаря ти“, казаха. “Даде ми надежда“…

Когато за пореден път се взрях в тях, те изглеждаха много по-дълбоки и видях нещо, което до момента бях пропуснал: непобедима сила. “Ти не ме нарани“, казваха те. “Аз не съм самотно бебе. Аз съм животът, а той не може да бъде убит“…