Микеланджело: Титан на красотата и духа

Приживе наричали Микеланджело Титана с четирите души. Този удивителен творец е гениален скулптор, живописец, архитект и поет. Самотен, необикновен гений, надарен със замах и сила, каквито няма преди и след него.

Микеланджело Буонароти е роден на 6 март 1475 г. в Капрезе, близо до Флоренция. А тя е в Тоскана, люлката на Ренесанса. Казват, че няма случайни неща… Откърмен с плебейското мляко на жената на един каменар в Сетиняно (на 5 км от Флоренция), към края на живота си споделя:

„Аз дължа своя талант и всичко онова, което може да се нарече добро в мен, най-много на млякото на моята приемна майка, от чиято гръд сякаш всмуквах любовта към чука и длетото.“

В ателието на известния майстор Гирландайо не се задържа като ученик, защото открива, че учителят му е “лишен от темперамент и фантазия, а без тях творчеството е немислимо“. Освен това за Микеланджело рисуването не е достойно да бъде смятано за изкуство.

Той се стреми към скулптурата, затова е щастлив, когато попада в ателието на Джовани ди Бертолдо. Последният е ученик на Донатело и управител на колекцията от произведения на античното изкуство на Лоренцо де Медичи. Не след дълго Микеланджело се оказва в средата на хуманисти и поети. Това е известната ренесансова Платонова академия, която оказва влияние върху оформянето на отношението му към изкуството. В душата му се заражда оня конфликт, който ще го измъчва цял живот –

как да помири и събере в едно езическите фигури и християнската вяра

Никой не преживява по-болезнено от Микеланджело трудността да изобрази красотата и да пресъздаде любовта в най-чистия ѝ и съвършен вид. В коментар за художниците на Ренесанса, Андре Шестел отбелязва: “За Рафаел красотата е обещание за щастие, за Леонардо – път към глъбините на загадъчното, а за Микеланджело тя става извор на страдание и нравствени терзания“.

Ваенето на мрамор го довежда до възторг. През 1496 г., когато е едва на 21, творецът създава едно от най-прекрасните и вдъхновени произведения в световната скулптура – Пиета. Прекрасна творба, издялана от един единствен мраморен къс. Абсолютно постижение заради перфектния баланс на композицията, което и до ден днешен изумява. И единствената на Микеланджело, която той подписва.

Майчината скръб е предадена без патетични жестове. Излъчването на Богородица е спокойно, по детски красиво. Тялото на мъртвия ѝ син сякаш спи в скута ѝ. Притихнала, Божията майка сякаш пита:

„Какво можех да направя, за да го спася? Какъв смисъл има всичко, щом човек не може да бъде спасен?“

Красотата на човешкото тяло, съчетана с християнския идеал за безсмъртието на душата, възвисяват. “Богородица е най-самотното същество, което Бог е създал”, казва Ървинг Стоун в изключителната си книга, посветена на Микеланджело – Страдание и възторг. На злобните подмятания, че майката е по-млада от сина, скулпторът пък отговаря:

“Изворът на красотата и правдата не остарява никога”.

Трудно е да се опише житейският път на този самотен гений. Той минава главно между Флоренция и Рим, в конкуренция с най-големите имена на епохата. Едва 30-годишен създава Давид – апотеоз на красота и сила. Стройното голо тяло, добре моделираните мускули и красива глава излъчват хладнокръвие и увереност – перфектният образ на ренесансовия човек, символ на Флоренция.

Талантът на Микеланджело се оказва заплаха

за много от изявените творци на времето. Ревнив към успехите му, Браманте (архитектът на базиликата Свети Петър във Ватикана) търси начини да го злепостави и подшушва на папата да му възложи украсата на тавана на Сикстинската капела. Целта била провал за скулптора. Пък и той самият не искал да рисува.

Какво обаче се случва? За близо 4 години творецът изписва най-забележителната фрескова творба. Върху тавана с внушителни размери от 48х13 метра, с криви стени, се появяват 343 човешки фигури. Библейски сюжети – Отделянето на светлината от мрака, Сътворението на Адам, Потопът и др. Тела на силни младежи, пророци и сибили, са възхвала на човешкия ум, внесъл ред в хаоса, подчинявайки света на разума и хармонията. Това са красиви, духовно силни хора, в чиито погледи четем тревогата от неясното бъдеще. За съжаление на враговете си, творецът излиза категоричен победител.

Микеланджело е съвременник на друг велик ренесансов творец и тосканец – Леонардо да Винчи. Между тях обаче не съществува близост. Жил Нере казва, че “Леонардо проявява интерес към всичко, но не се обявява в защита на нещо. За разлика от него Микеланджело, разкъсван от променливи чувства, ненавижда хората, които не изповядват никаква вяра и не поддържат никаква идея”.

Между тези двама титани обаче има един реален сблъсък

Сцената на действието е Залата на петстотинте в двореца на Синьорията във Флоренция. Леонардо има поръчка на една от стените да изрисува Битката при Ангиари, а на отсрещната стена Микеланджело трябва да пресъздаде Битката при Кашина. В крайна сметка и двете творби не виждат бял свят. Буонароти успява само да подготви картоните, от които да се нанесат на стената основните фигури. Да Винчи пък решава да изпробва нова техника и тя не сработва. В крайна сметка се отказва от картината. Днес на тези две стени, вместо шедьоври на Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти, има такива на Джорджо Вазари. Изводът от битката на титаните? Направете си го сами…

В продължение на списъка от шедьоври на Микеланджело, ще споменем фигурата на Моисей от мащабния проект за гробница на папа Юлий II. Най-съвършеното олицетворение на силния човек, чиято воля за власт и мощ не познава граници. Според легендата, образът на Моисей се сторил на създателя си толкова жив, че скулпторът го ударил с чука си и извикал:

„Моисей, говори!“

Парадоксално е, че творецът, който е учил в ателиетата на художник и скулптор, никога не е получил урок по архитектура.

Но именно като архитект Микеланджело превъзхожда мнозина свои съвременници поради безпогрешната си интуиция за обем и маса, за играта на светлина и сянка. Фасадата на флорентинската черква Сан Лоренцо, гробницата на Медичите Сакрестиа нуова, библиотека Лоренциана, площадът на хълма Капитолий и върхът на архитектурните му постижения – гигантският купол над базиликата Свети Петър. И каква ирония на съдбата само! Микеланджело с купола си завършва работата на заклетия си враг Браманте (архитект на самата базилика).

Според Микеланджело във всеки къс камък е стаена скулптура и от твореца се иска да я извлече от него. Фигурите в гробницата на Медичите са алегория на неумолимото въздействие на времето върху човека – Ден, Нощ, Здрач и Зора. Когато

поетът Паоло Строци видял скулптурата на Нощта, ѝ посветил стих:

„Нощта бленува със закрити взори,
от ангел някой в камък издълбана.
Но тя живее тук от сън обвяна,
докоснеш ли я ще ти заговори“.

В отговор на това Микеланджело написал думи, от които лъха обхваналият го в този момент песимизъм от живота:

„Ценя гранита, спотаил забрава.
Докато царстват срам и престъпление,
да бъдеш сляп и глух е избавление.
По-тихо! Ш-тт! Съня недей смущава!“^∗

След периода, в който работи по гробницата на Медичите, Микеланджело напуска завинаги родната Флоренция. Заминава за Рим, където му предстои да изрисува поредния си гениален стенопис в Сикстинската капела – Страшният съд. Предстоят и някои от най-значимите архитектурни проекти, с които остава абсолютно ненадминат (вече споменахме оформлението на площада и стълбището на Капитолийския хълм и купола на базиликата Свети Петър).

По свидетелство на Бернини, на смъртния си одър Микеланджело казал:

“Разкайвам се само за две неща. Че приживе не направих достатъчно за спасение на своята душа, нещо, което можех да сторя. И че едва сега, когато вече умирам, можах да разбера как би трябвало да почна в изкуството”.

Наранен и самотен, титанът извървява земния си път със стиснати зъби. Умира на 18 февруари 1564 г. на 88 години. По негово желание е погребан в черквата Санта Кроче във Флоренция. Последните минути преди погребението Жил Нере описва така:

“В сакристията на църквата ковчегът му е отворен. Тялото е непокътнато. Сякаш спи. Загърнат в черно наметало. На главата си има филцова шапка в старинен стил, на краката – обувки с шпори. Както в живота, така и в смъртта си, той почива облечен, готов да скочи и да се върне към работата си”.

„Смъртта си знам – не знам часа си сетен;
нетраен е животът на земята;
той радва усетите, но душата
ме моли да не бъда дълголетен.

Светът е сляп, позорът безпросветен
потъпква тук на доблестта делата.
Помръкват смелостта и светлината;
пред истината фалш е предпочетен.“^∗

^∗ Стиховете на Микеланджело са в превод на Драгомир Петров, издание 1970 г.

Вижте още историята на поета на тревожната красота – Сандро Ботичели