Какво може да накара една млада българка да замине да работи безвъзмездно като учител в малко село в далечна Уганда? Може да разберете, само ако се запознаете с Михаела Стойкова.

За крехките си 28 години тя има зад гърба си цели 8 успешни операции Плюшено мече. Тя е от хората, за които можем да кажем, че благотворителността и стремежът да помага на по-слабите и онеправданите е начин на живот.

Целта на Операция Плюшено мече е доброволци от цялата страна да закупят, опаковат и изпратят коледен подарък за дете, което е настанено в някоя от институциите в България. През 2016 г. предстои благотворителната кампания да бъде осъществена за 9-ти пореден път.

Но между ежегодните коледни кампании, Михаела Стойкова реши да не си почива и се впусна в едно друго разтърсващо, ново приключение.

Михаела Стойкова замина като доброволец за Африка

където преподаваше на деца в малко село в Уганда – Мутунго. Програмата, от която стана част търси учители, лекари и медицински сестри, които доброволно и абсолютно безвъзмездно заминават за Африка. Там помогнат с всичко по силите си в райони, където не достигат такива специалисти.

Михаела Стойкова имаше 2 месеца на разположение, за да се срещне, да опознае и да научи на каквото може малките угандийски деца, които ѝ бяха поверени. Но там, в този беден, но изключително красив район се случи нещо много по-голямо за нашето момиче. Тя се привърза дълбоко и се влюби безрезервно в своите нови ученици. И в

Уганда, която завинаги ще остане в сърцето ѝ

Уроците на Михаела и малчуганите в Уганда се водели на английски език, който заедно със суахили е признат за официален език в страната. Въпреки това още преди заминаването си, тя започва да изучава и местния език, тъй като много от жителите там не владеят английски, поради високото ниво на неграмотност в тези райони.

Михаела Стойкова е енергична, последователна и много упорита.

Споделя, че винаги намира време и сили да променя нещата около себе си, които не ѝ харесват, вместо просто да се оплаква от тях. Постоянно се пита каква е мисията ѝ в живота. Убедена е, че част от нея е именно това – да помага на различните, често отхвърлени почти изцяло от обществото и да учи останалите хора да ги приемат и обичат.

Вижте какво сподели Михаела Стойкова относно престоя си в Уганда и невероятното си приключение там, специално за читателите на Lifebites.bg.

Михаела, как реши да заминеш за Уганда и какво те накара да се включиш като доброволец в тази инициатива?

Имам много романтични представи за Африка още от ранна детска възраст

когато баща ми, който е бивш моряк ми разказваше за неговите приключения на континента-майка. Тези красиви спомени, личният пример на други приятели от чужбина, които също са били в Африка като доброволци и работата ми в България с деца в неравностойно положение са причините да замина.

Каква точно беше работата ти там и какви бяха главните ти задачи и цели?

Работата ми се състоеше в това да преподавам английски, математика, изкуства и спорт на 30 деца на възраст от 3-6 г. След учебните занятия всеки ден трябваше да ги къпем и преобличаме, а следобедите играехме с тях и ги забавлявахме. Проектът се наричаше Образование и грижа за деца.

Какви са приликите и разликите между живота в България и в Уганда?

България е доста по-богата и установена страна в сравнение с Уганда, но за това пък

в Уганда хората са в пъти по-сърдечни и гостоприемни

от която и да било друга страна, която съм посещавала. Там ежедневието е по-спокойно и важна роля играе общуването между хората – нещо, което сме забравили да практикуваме в България.

А между децата?

Между българските и африканските деца няма абсолютно никаква разлика, освен факта, че угандийските деца се радваха и на най-малкия подарък/играчка/жест. Тях не можеш да ги залъжеш с детски филмчета или компютърни игри – животът в Африка е навън в природата, на слънце.

Научи ли нещо ново, докато беше там и липсваше ли ти нещо от “цивилизацията”?

Липсваше ми единствено

топла вода за къпане

пералня (не съм много фен на ръчното пране на дрехи, най-вероятно, защото не съм добра в това) и понякога ни втръсваше от ананаси и ориз. Всичко останало си имахме и не сме били лишени от нищо. А и там фокусът се измества върху хората, а не върху материалните блага и притежания.

Научих, че човек е истински щастлив, когато е далеч от суетата и консуматорството.

Не се чудиш днес какво да си облечеш или купиш… (Не че в България много размишлявам над тези теми, но по-голямата част от обществото обръща вниманието си изцяло върху това) Щастлив си, когато разсъждаваш каква добрина да сториш с малкото ресурси, с които разполагаш.

Кое е нещото или нещата, което ти направи най-голямо впечатление и никога няма да забравиш от Уганда?

Това беше основният въпрос, който си задаваха всички доброволци, дошли от различни точки на света. Дълго не можех да отговоря: дали са пътуванията с “бода-бода” (триместни моторчета, които играят ролята на такси) през лъкатушещите прашни пътища;

вятърът в косите и пейзажите

на гори и зеленина, разпростиращи се навсякъде; разговорите с местните хора в селото, които вече те познават и се радват да те видят всеки път, когато се прибираш от работа; или децата, които всяка сутрин се втурват да бягат към теб и да те прегърнат веднага щом минеш през портата на дома; или всички усмивки, поздрави и провиквания от другия край на улицата: „Мзунгу, бай, Мзунгу!“ (в превод: Бял човек или безцелен пътешественик – бел. авт.).

Но в края на моя престой там посетих госпел църква и тогава усетих, че съм у дома!

Толкова топлина, безусловна любов, радост и смисъл не съм виждала и усещала никога преди това. Всяка неделя жителите на малки и големи селца и градове стават рано, пременят се в най-новите си и красиви одежди и заедно с цялото си семейство и с по една подвързана библия под ръка се запътват към тяхната църква. Там те са едно голямо семейство със цялата църковна общност – приветстват те и те правят част от техния празник – а именно празникът да бъдеш жив на тази земя. Това беше със сигурност най-разтърсващото и прекрасно събитие по време на моя 46-дневен престой. 

Какво научиха за първи път децата в Уганда, благодарение на теб и останалите доброволци?

Заведохме всички деца на детски увеселителен парк, което беше нещо абсолютно ново за тях. Те за първи път влязоха в басейн, люляха се на люлки, качиха се на детско влакче и виенско колело. Някои от децата за първи път вкусиха сладолед. Гледахме заедно Цар Лъв. Малко преди да си тръгна, децата вече бяха започнали да проговарят английски – формираха цели изречения. За пръв път се включиха в състезание с препятствия, което беше абсолютно нова концепция за тях и

първоначално не разбираха, че е забавна игра

Някои от тях се научиха да танцуват Макарена, което страшно много ни изненада. Понеже след няколко неуспешни опита да ги научим, решихме, че са още прекалено малки, а по-късно се оказа, че част от тях са запомнили танца.

Сега след като вече си в България липсва ли ти Уганда и мечтаеш ли да се върнеш отново там някой ден?

Разбира се, че ми липсва и мечтая да се върна! Но сега съм тук и заедно с екипа на Операция Плюшено Мече стартираме менторска програма за групова работа с деца в неравностойно положение в София. Така че ако има хора, за които доброволчеството е призвание и споделят нашето желание да дадем равен шанс на всички деца, то може да ни пише на plushenomeche@yahoo.com или да ни потърси във Facebook: НПО “Операция Плюшено Мече”.

Още от снимките, които е направила Михаела по време на престоя си в Уганда, може да разгледате ТУК.