Съществува един широко разпространен мит в съвременното модерно общество. И той е, че единствено необвързаните хора познават самотата.
Установих объркаността на това битуващо мнение, едва след като пуснах корен в семейното поле, родих две деца и заедно с мъжа ми приехме щафетния принцип на тяхното отглеждане. (Казано иначе – той се прибира от работа, аз излизам на родителска среща; той отива на баскетбол, аз слагам децата да спят…)
За да ви убедя в неверността на това популярно схващане, ще пропусна стотиците университетски изследвания, резултатите от кръвни тестове на групи с различен семеен статус и извадките от книги на светила в литературата и психологията… И ще ви споделя как стоят нещата в семейния живот, работещ основно на посочения щафетен принцип, при който представителите на
много двойки се превръщат в спринт състезатели, подхвърлящи си ключове, пликове с напикани дрехи и деца
И ако много хора без половинки и подрастващи деца тъжно обобщават, че вечерите им са самотни, то нека да видим какво точно се случва в една част от моите… Докато не се усетя, че са такива и не настоявам на следващия импровизиран семеен съвет за законна и окончателна промяна на статуквото.
Защото покрай грижите за ближните, работата, личното пространство (което се трепем да си запазим, след като създадем така желаното семейство), често времето, оставащо ни един за друг е далеч по-малко от това, което ни се иска да бъде.
17.59 часа. Със запотено чело, зачервени бузи и напоени с аромат на манджа дрехи, завъртам финално черпака, преди Благоверният да е позвънил на вратата.
Тук идеалната картина би била семейна вечеря на фона на Четирите годишни времена на Вивалди по време, на която всеки от нас с огромна усмивка и вилица с набучена половинка от кюфте, споделя с домашните преживяванията си от деня.
Пробвам: Как беше денят ти?
Синът: Хубаво. Може ли да играя Енгри бърдс на телефона ти?
Дъщерята (тригодишна, навлязла във фазата на ТРИнейджърките) изцвилва в знак на отговор, макар да няма нужда да я питам. Прекарали сме деня заедно и все още не мога да ú простя арт петната, които е “изрисувала” по стената и леглото в спалнята ни с най-скъпата минерална пудра, която съм притежавала в живота си.
Благоверният: Ами, кво да ти кажа. Дълъг ден. Колежките яко мрънкат и ме нервят, една от клиентките получи пристъп и ни изкара акъла, а регионалната мениджърка нещо е в цикъл и ни натиска да вършим 100 неща. И там като и тук – всичко мен чака!
Ммх. Готино!
– Ти няма ли да ядеш с нас? – пита загрижено половинката.
Настъпва смут. Часовник нямам, телефонът никога не го знам къде е, освен това всички устройства вкъщи показват различно време. От 7 съм на спорт и кво ти ядене? После да се оригвам на кюфтета и салата, докато правя клекове?
Махвам с ръка и отивам да сменя напоените с манджа домашни дрехи със спортни. На път към фитнеса все още долавям лек аромат на кюфтета, но се успокоявам, че след пет минути така или иначе ще се смеси с миризмата на пот в залата и едва ли на някой ще му направи впечатление.
Час и половина по-късно отново съм вкъщи. Всички спят. Или почти. Благоверният ръчка телефона, но по презумпция също се води заспал.
Магическата ни мивка бълва мръсни съдове, по масата като в холивудски уестърн се въргалят няколко корички хляб. Сипвам си чаша вино и сядам да довърша нещо „бързо” на компютъра преди банята и разчистването.
6.30 сутринта. Двете аларми на телефоните пищят като истерични лели, прередени на опашката за плащане на парно. Опитвам се да отворя половин око и след 2-секундна битка, просто се отказвам. Правя се на умряла лисица, защото повече от всичко на света мразя да ставам рано! Ръката на Благоверния нежно ме побутва.
– Твой ред е да ставаш днес – сънено измърморва той.
Продължавам да упорствам в ролята на умряла лисица, докато полуоткрехната врата не се дооткрехва с трясък и бойния вик на сина: Гладен съм!
Ръката на Благоверния отново ме побутва. Вече не толкова нежно. Дъщерята реве, защото иска да пие мляко.
– Добре, де. Прав си, мамка му! Мой ред е да ставам… – измърморвам с последни сили, опитвайки се да събера нови, за да се надигна.
Половин час по-късно, щракам на компа, отпивайки от изстиналото вече кафе и продължавам да си мисля, че ужасно ми се спи. Благоверният мрънка, че съм станала толкова по-рано, а не съм се сетила да пусна кафе и на него.
Сутрин просто искам да спя! Залавям се да покривам норматива със задачи, а той – с кафето, което пие с телефона и новините на BBC.
Да закусим заедно? Като семейство… Не. Няма време!!! Той си има мъжки ритуал, който заедно с телефона изяжда времето му сутрин, аз се мотам в кухнята. След половин час изхвърча като тапа на шампанско от тоалетната, защото закъснява. Предлага услужливо да му сложа закуската в нещо, за да я изяде по-късно.
Мхх, готино!
Денят минава по програма и задачи с кратки телефонни проблясъци, за да се известим, ако някой трябва да купи нещо, ако другият с изненада (и раздразнение) е открил, че нещо не е свършено, ако се очаква пратка по пощата, ако следва напомняне за родителската среща идната седмица, ако колата ми отново е загаснала и отново не разбирам защо!
17.59 часа. Със запотено чело, зачервени бузи и напоени с аромат на манджа дрехи, завъртам финално черпака, преди Благоверният да е позвънил на вратата.
Тук идеалната картина би била семейна вечеря на фона на Четирите годишни времена на Вивалди, по време, на която всеки от нас с огромна усмивка и вилица с набучена половинка от кюфте споделя с домашните преживяванията си от деня.
Няма такава и днес, разбира се. Защото по програма е ред на Благоверния да спортува. А, неее, обърках се. Той вече беше две вечери на баскетбол тази седмица.
Днес, понеже е петък, ще излиза на по бира с момчетата. Ще хапне, като се върне, защото в последния момент са решили да отидат и на кино преди това. Има около 10 минути за бърз душ и смяна на дрехите (в най-добрия случай), преди да го вземат. За секунди мервам силуета му, който трепери като пустинен мираж през парата на бълбукащите спагети някъде в дъното на коридора.
12 минути по-късно вече е на път за киното, аз си наливам чаша вино и обяснявам на децата, че по време на семейната вечеря не се играят игри на телефона, не се гледа телевизия и не се говори с пълна уста.
Дори не си спомням кога се е прибрал, но на следващия ден в телефонния проблясък (защото е на работа допълнително за няколко часа в събота) разбирам, че е било супер забавно, макар филмът да е бил малко тъп и да се е наложило да хапне суши, въпреки че мрази риба. Уикендът е насреща, ще наваксаме с времето, прекарано заедно!
Или може би следващия
Защото след работа идва време за следобедната съботна дрямка (за него). После карти/покер в местната кръчма. (“Ако откажа, повече няма да ме викат! А и имам нужда!“)
Наливам си чаша вино и мятам телефона някъде из стаята, защото по време на вечеря не се играят игри, не се гледа телевизия и не се говори с пълна уста.
Споделям ужаса от откритието, че понякога семейните хора не се виждат ИЗОБЩО, с приятелката ми Ели. Удрям на камък. Тя разбира мъката ми, но нейната изглежда по-голяма, макар и грам да не се оплаква. Просто упорито продължава да си търси фон дьо тен, който да прикрие факта, че е перманентно уморена от раждането на сина ú през 2008 г.
Мъжът ú работи в друг град за по две седмици в месеца. Остатъка прекарват заедно. Но понеже е затворен само в завода, опитва да навакса със социалния живот, мята се на вана си и изчезва за няколко дни на риба. След като се върне, поправя набързо пералнята и заминава да кара колело в планината с приятели. (“Ако откаже, повече няма да го викат! А и има нужда!“) В крайна сметка за месец време успяват да изкарат около ден заедно.
„Семейният ни ден – и четиримата ходим на разходка някъде, а вечер гледаме телевизия заедно”, казва с нескрита радост и огромна доза гордост в гласа Ели. Която, само да добавя, напусна работата си като учителка, за да обучава децата си вкъщи.
И, така, скъпи сингъл дами и господа. Следващия път, когато видите някоя снимка на усмихната двойка, която позира с чаветата си за семеен портрет, имайте едно на ум. Може това да е единственото време, което са прекарали заедно тази седмица!
Прочетете още: Хаосът да си родител
Осем типа обвързани жени (с деца)
