Ще ви разкажа за Криси. Едно момиченце, чиято история ще ви накара да погледнете на ежегодната си почивка на море с различни очи.
Това е първият текст от поредицата на Lifebites.bg “Животът ви е прекрасен – не смейте да се оплачете!” Нейната идея е да ви разказваме истински истории – малки и понякога едва доловими, които обаче биха могли да ви дадат повод да се замислите за своята собствена. И за това колко щастливи сте… Колко щастливи сме, всъщност.
Всички ние имаме нужда от напомяне. За да променяме, за да се наслаждаваме, за да ценим.
Ето я и първата хапка от реалността във формата на букви днес:
Моето въображаемо море
Тя ходи в малко училище с име на мил български писател. Пресича къдрави храсти и треви, криви площадки, с лице към Витоша.
Вятърът и днес е довял пластмаси и найлони, които да се гонят край нея.
Не си прави селфита, няма компютър, не дава гласност на мислите си. Само понякога, надвесва се над листа и ръцете ú бълват мисли и идеи.
Понякога не закусва. Не защото не обича да закусва.
Понякога поплаква, когато няма закуска, ама ú минава
Малко, налято със срамежливост и плът момиче, с все по-затъмняващи лицето ú коси, което скоро ще скочи във възрастта на младите дами.
Учителката ú по литература забелязва, че момичето умее да пише и тайно от нея праща нейна поема на национален конкурс.
Печели първо място. Тя и по джудо има златен медал.
Стихотворение, посветено на морето.
А тя никога не го виждала. Не е докосвала солените му води, не е газила в мокрия пясък и не е поздравявала кресливите гларуси сутрин.
Тя не е ходила на море. Вероятно няма и да отиде. Скоро.
Не знае какво е море. Не знае колко влажен е въздухът край водите, колко лепкави са песъчинките, колко солен е гъделът в носа, колко вкусни са палачинките и крайбрежният сладолед. Не е яла от варената царевица на плажа и
не е строила замъци от пясъци, само въздушни
За нас морето си е ежегодна дестинация, такава една – по подразбиране.
Следващия път ще гледам водите му с нейните, по–различни очи.
Ще го гледам и за теб, мило момиче.
МОРЕТО
от Христо Фотев
Тихо –
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.
