Чуваше тежкото му дишане някъде зад гредите на плевнята. Дебнеше скърцането на пода, за да разбере къде е. Беше ужасен. Дъждът валеше грубо. Светкавиците разкъсваха нощта и бързо бягаха уплашени. Момчето не виждаше изход, сърцето му биеше до пръсване и очакваше всеки момент да го хванат. Стискаше една дъска, която едва ли щеше да му е от полза. Кокалчетата на ръцете му бяха посинели от студа, а страхът го беше яхнал безжалостно и разкървяваше мислите му с метални шпори.
Можеше да опита да избяга, само да се отдалечи още малко и още малко… Една ръка разби стената до него! Той изкрещя и се сви на пода. Сянката го хвана за врата и го вдигна във въздуха. Момчето риташе отчаяно. Писъците му преминаха в гъргорене…
Събуди се, облян в пот
Стана рязко в леглото и светна лампата. Пак тези кошмари. Пи вода и се отпусна на възглавницата. Но сънят не го навести повече през тази нощ.
Антон беше на 17, но за разлика от повечето тийнейджъри, на нощното си шкафче нямаше снимка на гадже или видео игра, а купища шишенца с лекарства. Майка му разказваше на всички, че той е много специален и на това се дължат странностите му. А вечер тайно плачеше или се караше с баща му, заради поредната сметка от психиатъра.
Още от малък Антон срещаше неща, които другите хора не виждаха. Въображаемите му приятели и светове не го напуснаха с възрастта. И това, че макар и пораснал, продължаваше да твърди, че в стаята има и други същества, изправяше на нокти майка му. Започна една поредица от прегледи, лекарства. Казаха на родителите му, че вероятно има шизофрения, но ако си взема лекарствата, ще се чувства добре и ще има нормален живот. Подиграваха му се постоянно в училище. Прякори като хахо, откачалка и нещастник, го съпровождаха през и без това трудния период на пубертета.
Беше се затворил в себе си
Рядко говореше с околните и беше доволен, че те приемат това. Майка му си го обясняваше с лекарствата. Другите не търсеха обяснение. Но истината беше, че Антон много отдавна не пиеше лекарствата си. Беше се научил да владее емоциите си и по никакъв начин не показваше, че има нужда от медикаменти. А и те само замъгляваха ума му. Преди доста време разбра, че не е болен. Но нямаше как да обясни на хората какво става с него. Беше се отказал да ги убеждава в здравия си разум. Съществуваха далеч по-страшни неща от чуждото неодобрение и подигравките. Имаше цял един свят, с който се бореше всеки ден, а вече и всяка нощ…
Той виждаше през хората. Улавяше цветовете на душите им. Духовете, които ги следваха. Често знаеше какво ще стане с околните. Съзираше хиляди неща, които предпочиташе нито да чува, нито да вижда. Често плачеше по цели нощи, защото не знаеше как да овладява всички картини в главата си. И той беше повярвал, че е болен. Разбра, че да имаш психически проблем е нещо страшно, особено за останалите. Вече като по-голям се отвращаваше от невежеството на хората, които просто отхвърляха всичко, което не разбират. Такива като него някога са ги горели на кладата. Наричали са ги магъосници, шамани, ясновидци, луди…
Момчето сега приемаше себе си
И вместо да драматизира, предпочиташе да учи за себеподобни. Да се развива и да трупа знания по всеки един начин. Това му помагаше да разбира случващото се с ума му. Наричали са някога Ван Гог луд. Списъкът с учени и хора на изкуството, които са определяни като психично болни, е голям. А те са изумили света с гениалността си. Той усещаше, че е като тях. А семейството му се радваше, че се подобрява и дори говореха за избор на университет, за бъдещи професии. Антон се стараеше да ги успокоява, като всячески демонстрираше колко здраво e стъпил на земята. Те вярваха, че миналото е част от един забравен кошмар, роден от развинтено детско въображение.
Но точно днес Антон се чувстваше като нормално момче на 17, защото въпреки среднощния сън мислеше само за Ирина. Тя беше от съседния клас и за разлика от другите винаги го поздравяваше. Дори в общите часове по избираемите предмети понякога сядаше до него и се усмихваше. От скоро усети един непознат трепет, който го изпълваше и избутваше грозните видения. Тя беше светлинката, която го вадеше от дупката на съзнанието му.
Смяташе след часовете да я заговори
Денят мина бързо, а той не можеше да си намери място от притеснение. Когато удари последният звънец, трябваше да реши. Видя я с група момичета в двора. Смееха се и говореха на висок глас.
– Абе, Ирина, ти защо говориш с него, нали знаеш че е ненормален? – последва смях от момичето с червеното яке. Антон се спря. Те не можеха да го видят, защото беше зад голямото дърво, но пък ги чуваше ясно.
– Стига де, Симона, не е толкова зле момчето. Пък и така се пазя да не ме прокълне! – Ирина се смееше и този звук се заби в сърцето на момчето като куршум.
Обърна се, нахлузи качулата на анорака си и закрачи бързо към къщи. Буца скръб го стисна за гърлото. “Не и тя, тя е различна, защо му се подиграва?” Мислите се блъскаха в ума му. Един глас крещеше в главата му – “Нали ти казах!” Отдавна не се връзваше на подигравките, но от нея… Заболя го. Облаците в душата му се сгъстиха до черно.
Затвори се в стаята си и каза, че е болен. Отвори компютъра и написа в търсачката: “проклятие ли е да си специален?” Последваха стотици страници с информация за децата на новото време, за техните уникални умения отвъд въображението на нормалността. Антон беше чел всичко много пъти. Кристални деца, индигови деца. Истина, реалност, теории и измислици. Търсеше някакъв отговор, но не знаеше въпроса. Предпочиташе да мисли за себе си, че е вещер или магъосник, или избран за велики дела. Кошмарите му не го оставяха. Понякога призраците не изчезваха с утрото. Беше толкова объркан. Ами ако те всички бяха прави и той всъщност е луд? А какво е лудостта?
Но момчето нямаше да се измъчва повече
Омръзнало му беше да го унижават. Стига толкова! Щом е специален, тогава щеше да им покаже, че това е плюс. Че може много повече от всички онези, който го обиждаха.
Легна си препълнен с чувства. Но и с някаква необяснима сила в сърцето си. За да заспи по-бързо взе няколко от онези забравени хапчета.
Озова се в плевнята. Пак валеше. Някъде там беше и Сянката. Но този път Антон в отчаянието си беше решил да не се страхува.
– Хей ти, грозният! Ела да те видя! – сам не вярваше на куража си, но беше толкова нещастен, че му беше все едно какво ще стане. Звярът се приближи любопитен и изумен от тази неочаквана смелост. Беше висок поне два метра, лицето му беше страшна плетеница от белези, но се вписваше в уродливото тяло. Дишаше тежко. Приличаше на човек.
– Най сетне – каза той – омръзна ми да те убивам всяка вечер.
Дъждът спря. Плевнята изчезна. Чудовището го нямаше. Антон се оглеждаше объркан.
Този сън никога не беше се развивал по този начин
– Но как? Какво става? – въпросите го удряха през лицето. Светлина струеше в пространството. Растяха планини, дървета с размерите на небостъргач го обградиха за секунди. Беше топло, четири слънца се гонеха по златно небе. А там някъде летяха портокали, необезпокоявани от гравитацията. Да, сънят ставаше все по-странен. Антон беше шокиран, обливаха го вълни от непознати вибрации. Усети спокойствие и сила. Непознати мисли обхванаха съзнанието му.
– Време беше, момче – гласът дойде иззад гърба му. Лицето на Звяра! Антон пристъпи назад стреснат, но Звярът вдигна ръка. – Не се страхувай, няма да те нараня. Чаках те да поговорим.
– Но за какво? – попита объркан младежът.
– Ще разбереш – започна Звярът. – Но с всичкия гняв, страх и обвинения към света и себе си, нямаше начин да стигнеш до тук. Този товар увисваше всеки път на врата ти като котва и те повличаше към сенките. Ти беше този, който създаваше страшните светове и пак ти си този, който ги разруши. И създаде нови…
– За какво говориш? И кой си ти? – Антон трепереше. Не знаеше какво става и очакваше да се събуди всеки момент.
– Ти няма да се събудиш момче. Не се бой. Идва момент, когато всяко същество прави избор. Ти реши и сега си тук. С теб трябва да създадем това място от нищото. Аз съм Ти и Ти си Аз. Ние сме едно. Знам, че звучи сложно, но не е. Всъщност всичко е много просто. Трябва да се създадеш отново.
Антон изпита покой. Усети безгранична лекота. Звярът говореше. Новият свят блестеше. Той се усмихна и най- сетне разбра.
На другата сутрин майка му не можа да го събуди. Беше мъртъв. Свръхдоза лекарства.
Тя загуби любимия си син, а хората говореха само за лудото момче, което не могло да понесе болестта и посегнало на живота си. Майка му не вярваше да е самоубийство. Тя смяташе, че е грешка, че е объркал някой медикамент, че… Имаше много теории. Те крепяха счупеното ѝ сърце от разруха. А някъде там Антон бе щастлив.
Обществото често се страхува от нещата, които не разбира. За мнозина хората с психически проблеми са като прокажени. Темата е срамна, а общуването е табу. Жестоки сме и дори не искаме да разберем, че те са болни и не заслужават унижения и подритване, а помощ и разбиране. Често в желанието си да се спасят от злобните нормални, те се затварят в измислени светове, строят кули и изриват пропасти… Ние създаваме света, в който живеем! Осъзнаваме ли го обаче?
