Мотивацията е състояние, което не трябва да се бърка с индивидуални черти от характера на човека.
Популярното разбиране за мотивацията се основава на принципа стимул-реакция – или бутам те и ти вървиш, спъвам те и ти падаш, подавам ти ръка и ти се изправяш.
Разбирането за мотивацията в българското училище е ориентирано към резултата от ученето и по-точно към оценката, която ще получи ученикът, а не към смисъла от това да знаеш и да се развиваш, което е неговата същност.
Ученето е свързано с житейския смисъл и е част от духовното ни развитие, то не е нещо отделно от реалния живот. Натрапчиво е усещането, че училището създава в себе си отделна реалност, която е неадекватна на света наоколо. Днес образователната институция нe помага на децата да разпознаят силните си страни и да работят с тях. Това, което често се получава като резултат на масовото образование е само опознаване на слабостите ни и загуба на много енергия в запушване на „дупките“ в нашата личност.
Докато в живота винаги ни измъкват нашите силни страни и всеки от нас се опитва да го организира именно около тях: искам да правя това, в което съм добър, защото знам, че не мога да съм добър във всичко, на практика в класната стая се случва точно обратното. Подрастващите не са поощрявани да открият истинската си същност и това, в което наистина ги бива. Те се нуждаят от цел и смисъл, а не от училище, което им внушава, че са пълни с недостатъци.
Всеки млад човек търси отговор на екзистенциалните въпроси: „Кой съм аз?” и „В какво съм добър?” Затова ученето трябва да ни помогне да постигнем и развием това, което сме и можем да бъдем.
Новата мотивация преминава отвъд резултата и се свързва с личното ни търсене на смисъл и стремеж към успех, независимо как ни го преподават в училище.
В живота мнозина сме склонни да вършим нещо, дори и да не печелим много от него, когато то ни кара да се чувстваме уверени, доволни и изпълнени със смисъл.
Днешната ниска мотивация за учене у децата е загуба на смисъла на живота. Съпротивите, които те оказват срещу системата, са тяхното търсене на този смисъл и цел в динамичният и объркан свят наоколо.
Очевидно е, че училището все по-трудно дава смисъл за учене (пълноценен живот) на децата. Предлагаме им собственото си невежество, но те разбират, че животът няма да им стигне да се включат във всички промоции!
Няма как да избегнем един основен и изключително важен въпрос:
Как изглежда днешното училище?
Като човек, работещ в образователната система над 13 години, често чувам как учителите проформа отговарят на неадекватните образователни изисквания, програми, учебници в училище.
Училището като етап от формалното (задължително) учене е в криза. Всяка криза е ковачница на нов смисъл или неговото търсене.
Родители, учители, общество забелязват ниската мотивация на учениците, но не и причините за нея. Често си мислим, че децата имат проблем с мотивацията, но по-скоро грешим. Обикновено детето има друг проблем, който го гложди и който е причината да си мислим, че има недостатъчна мотивация.
Трябва да сме наясно, че подрастващите наблюдават и заучават от средата около себе си, и в този смисъл мотивацията също се заучава като социален и имитационен феномен.
Освен ученическите съпротиви срещу системата, такива оказват и хората, които трябва да им бъдат модел, пример за подражание – учителите. Тези реакции често са смислени и полезни, но остават неразбрани от чиновниците. Въпреки трудностите има учители, които лесно преподават и се справят чудесно с дисциплината. Както и такива, при които учениците трудно запомнят материала, уроците остават неразбрани, а поведението в час под всякаква критика.
Защото добрият учител е не само този, чиято цел е да предаде урока и след края на звънеца да забрави за децата, на които преподава. Добрите педагози са тези, които осъзнато или интуитивно знаят, че децата не само предават и преработват заучената информация, но я преживяват в своите емоции. Тези хора са наясно, че в детската психика се складират следи от минал опит, стрес, травми, ярки преживявания. Те отчитат факта, че емоциите и чувствата от минали събития дават силно отражение върху бъдещите и често пъти върху несъзнателните нагласи, които се свързват с мотивацията за учене и развитие.
Вярвам, че времето на т. нар. мотивация на резултата в родните училища изтича и тя ще бъде заместена от мотивацията на смисъла. Децата ще учат не за оценки, а за да осъзнаят и разберат собствената си същност. Същност, която ще им позволи да открият силните си страни, за да се реализират успешно в класната стая на живота.
