Кака Личка е особена персона в наше село. Не знам що всички ѝ казват Како Личке. Не знам как хубавото име Лиляна се е превърнало в Личка, нито ми е ясно що я какосват. Даже и 80-годишните баби ѝ викат Како Личке, макар Личка да е малко подир 40-те си години. Но има нещо важно, което кара всички жители на китното ни селце, да тургат по едно почтително “како” пред името ѝ. Това “како” е титла, тъй да се каже. Значи има и друго…
Кака Личка е кметица, да поясня. И то вече 3-ти мандат. Така като си мисля, може и да се пенсионира на тоя пост, ако въобще се пенсионира. Наперено женище е, казвам ви. Възпълничка, със сплеснат нос и малки, хитри очета, дето блещукат, като те погледне изпод прилежно оскубаните, тънки веждички. Виж муцунката ѝ е много странна: хем обла като на прасенцето Пиги, хем устата ѝ едва побира едрите конски зъби. Винаги се носи добре оцапотена с тежък грим, а на многопластовата ѝ шия, неизменно виси едър гердан от някакви бели, пластмасови топчета. На тлъстата ѝ китка се мандахерцат жълтеникави колелца, прилични на гривни, ама като че купени от сергия на селски панаир.
Върви тежко и бавно, както и диша
Командва работниците в кметството с поглед и ако я заговорите по работа, плътният ѝ алт ще ви убеди, че ще стане по нейному. Абе истинско какище, тъй да се каже. Чини ми се, че и старата ѝ майка се обръща към нея с “како”.
Виж, Вичката е друга порода човешки индивид. За онези що не знаят, Вичката е мъжът на кака Личка. Тук е малко трудно да се каже, че Вичката ѝ е мъж, макар да имат две дечурля. Сиреч, Вичката върши някаква мъжка работа, явно, ама нему никой не вика “батьо”. Това е най-странното!
Вичката е едно 5 лета по-дърт от кака Личка, ама даже и фарфалаците от детската градина в село му викат Вичка. Той е един такъв сух човечец, с криви тънки крачета, вечно покрити в сини дочени гащи, а ходилата му се тътрят, наместени удобно в гумени галоши. Носи и вълнен терлик, за уплътнител на галошите. От краката нагоре е още по-смешен: шкембе няма никак, ами коремът му е залепен за гърба. Та ако го засърби гърба, е достатъчно да си почеше корема и сърбежа на гърба тутакси е ликвидиран. Подир този мършав труп иде тънко като на проскубано петле вратле, на което като по-чудо природно се крепи продълговата кратунка, с вечно широка усмивка и големи, дълбоки очи, тъмно сини като бистро езеро…
Инак Вичката е симпатяга
Добродушен и кротък. Вярно, безработен е чиляка, но е добра домакиня. Гледам го сутрин носи чедата си до школото, после се отбие до хоремага, цапне две бири за закуска и се прибира у тях да сготви и да окъта двора. Обикновено една сюрия циганчета, дето не знаят отде се влиза в училище, го сподирят и му подвикват: “Вичка, дай пет стинки”… Винаги им дава.
Ама защо ви ги разказвам тия ли? Ще ви река. Значи, нали съм пресен селянин, рекох да зачистя разбитата улица от свляклата се зимъска кал. Наех там каквато техника е нужна за занятието и подире се упътих към кметството – да поискам съвет от кака Личка де да извозя свляклата се земна маса. Тук стана интересно. Няма да ви разправям за кметството, само това, че кака Личка избоботи: “Я ти си отивай, аз ей сега ш‘дойда с шофьора, да видя колко земя (демек пръст) имаш за фъргане”. Така и стана. Таман се бях прибрал и
кака Личка долетя със кметския микробус
Шофьорът бай Недко ѝ отвори вратата и кметицата важно започна да мери улицата с поглед.
– Петьо, кака, тук имаш 15 камина пръст да ти река аз.
– Как ги сметна бе како Личке? – зачудих се аз!
– Пфу, окото ми, кака, е кът теодолит (тая дума я натърти, явно значеше много за нея).
– Ми 15, 15. Само кажи къде е позволено да ги извозя?
– Качвай се у буса, че да ти покажа.
Показа ми. Не това е важно. По-важно е да ви разкажа какъв философски разговор завъртяхме.
– Я кажи Петьо, на кака си Личка – подхвана госпожата – как я въртите тая работа с холмскулинга (предавам точно използваната дума).
В отговор вкарвам 2-3 стандартни изречения за приоритетите, за състоянието на системата, накрая и за туй, че жена ми си е вкъщи с децата, а аз работя, за да осигурявам финансовия ресурс за домакинството.
– Верни неща са – съгласява се кака Личка.
Само това с жена ти не ми е ясно
Да си седи у дома, по цял ден с децата!
– Що бе, како Личке – подемам аз предпазливо – на теб не ти ли се е щяло да гледаш вашите вкъщи?
– Ти да не си луд бе, кака? На жената днес мястото ѝ е на работа. Я ме виж, не се спирам, всички в село чакат на мен.
– Значи казваш – констатирам още по-предпазливо – че не е работа за жената да отглежда децата?
– Ми не е я. Че аз на мойте един памперс не съм сменила, ма кака. Вичката я вършеше тая работа. Много го бива с децата него, да ми е жив и здрав. Сутрин им прави закуска, глади ги, пере ги, вечер решава домашни, играе си с тях, дупетата им бърше, банята им напали, та ги изкъпе, аз като се прибера пребита от кметството, ракийката и салатката ме чакат… рахатлувам си аз с моя, да ми е жив и здрав.
– Сиреч, како Личке, Вичката е домакинята, а ти носиш парите? Ми че вие сте готови за хоумскулинг, ама
малко наопаки с ролите
Нищо де и това се случва, свят широк…
– Сакън – разсмя се грамоловно кака Личка (не я бях чувал да се смее, стреснах се, та си плюх в пазвата, без някой да ме види). – Вичката ми е душица – подхвана каката, – ама има много работа в къщата, къде сега и малките да се мотат край него, та една манджа да няма време да засуче. Ма той найш как готви бе, Петьо. Тряба да ни дойдете на гости, че да ви сготви агнешка чорба и тас кебап, голям майстор е – каза кметицата и почна да се облизва.
Мина време от тази случка, ама аз все се присещам и си мисля. Кака Личка и Вичката за какво, аджеба, са пример!? За феминизъм в действие!? Едва ли! За безгръбначен мъж и глупаво женище!? Не искам да си го мисля, че ще обидя някой. Знам само това, дето ми разказа дядо Тошко – около 70-годишен комшия. На времето кака Личка, още кога била мома, си нарочила Вичката за мъж. Даже в село се говори, че кака Личка, направо откраднала една нощ Вичката. Изчакала го да излезе от селската дискотека, бам по главата в тъмното и го отнесла с чувал, на рамо. Запряла го у тях и не го пуснала вече да си иде –
любов, какво да се прави
Повечето хора в село говорят, че няма нищо странно. Просто кака Личка си е бабаит женище, а Вичката бил душа човек. Само бай Коста, пенсиониран полковник от Българската народна армия (много държи на думата “народна”) постоянно и без срам разправя, че кака Личка е “тъпа шаврантия”, а Вичката “смотан педал”… Извинете ме за цитатите, на бай Коста са, той така си говори постоянно и затова много, много в село не го обичат.
Но фактите са си факти. Никой не е чувал Вичката да дигне глас високо, ни да тропне по масата. Като идеш на сбор у тях, думаше ми дядо Тошко, Вичката ще се разшета, препасан с мазна домакинска престилка, а кака Личка ще нарежда от главното място на софрата, кое къде да се тури. А когато Вичката цапне две ракии, почвал да вади стари албуми със снимки. Дядо Тодор ми каза следното: “Вичката, Петьо, на времето беше фотографин. Има повече снимки на децата си, отколкото целия ми род, плюс снимките на унуците във фейстук“. “Не е фейстук, дядо Тошко, а Фейсбук” – го поправих тогава. “Че аз ко рекох?” – си спомням, че ми отвърна той. Не спорих.
Но за албумите ми беше думата: Като се понапиел Вичката, вадел 30-тина дебели албума със снимки. Увеличават се всяка година, щото
Вичката щракал децата като луд
И дорде ги разгръщал и показвал на гостите, ревял тихо, като отхвърлена и незадоволена невеста. Инак на снимките всичко: децата берат грозде, ядат грозде; децата акат грозде, децата с измити дупета; с пижами в леглото, без пижами в хола, на двора, в школото, с кучета, с котки, с лодки… абе каквото се сетите. Ден по ден, всичко в снимки. А под всякоя снимка, надпис – досущ, като статус във Фейсбук. “Ванката играе”, “Митето пикае”, “Ванката рисува”, “Митето псува” и все такива…
Мисля си, значи, днес за Вичката и кака Личка, та реших да ви разкажа за това странно, много странно семейство. Странно за мен, разбира се, за вас може и да не е. В днешния век на феминизъм, еманципация, интеграция, доминация, папатация, глупелизация и т.н. “всичко е нормално”. Нормално е жените да не са жени и мъжете да не са мъже. Нормално е, разбира се, освен за мен и бай Коста, вулгарният полковник от Българската народна армия. Трудно ми е да се сравнявам с него, но в случая нямам избор.
Явно тъпият ми мъжки мозък не може да вдене тази ситуация
с кметицата и домакинята ѝ – “мъжът” ѝ Вичката. Мисля и може да измисля, че нещо не съм много прав или съм навярно нетолерантен. Светът прогресира, мъжът деградира. После пак си мисля и си казвам: Абе, да не би ние в България да сме на туй дередже (все последни за онуй, що трябва да сме първи и все първи за онуй, що трябва да сме последни) щото няма вече мъже – свършили са се?
Може не всички в действията си да са като Вичката, ама по душа са вичковци. Забравили са що е мъжество и кога им потърсиш отговорност се крият под полите на жените си като Адам зад Ева, кога Господ им е подирил сметка за злото, що са сторили. Но така в наше село си мисля само аз (и бай Коста, разбира се). Всички останали не виждат нищо странно!
Ей такива ми ти работи по широкия свет. Съвсем по Хайтов, ама малко наопаки: едно е да искаш да си мъж, друго е да можеш, пък трето и четвърто, наистина да си!
