“С цялото си сърце принадлежа на Добруджа“, е казвал Йордан Йовков за този край на България, където семейството му се премества от родното място на писателя – сливенското село Жеравна.
Ако искате да се докоснете до природата от неговия сборник Старопланински легенди и дори да видите с очите си писалката, с която е писал разказите, посетете Жеравна и бащината му къща, превърната днес в музей. Но ако искате да усетите времената, в които Йовков е учителствал от село на село, поемете към пленилата сърцето му Добруджа.
Например към село Красен – най-продължителния престой на
учителя Йовков
е тъкмо тук. Тук той е живял в малка стаичка срещу училището, в което преподавал. Впоследствие то също е превърнато в музей. Но някога, докато седял край прозореца на стайчето си и съзерцавал близките хълмове, тук Йовков е написал Овчарова жалба от цикъла Старопланински легенди. И тук се вдъхновявал за много други свои произведения.
Отивал във Филиповата кръчма, сядал, слушал и записвал неволите на хората, превърнали се в прототипи на негови творби. Или пък обикалял околностите и опознавал сцените на бъдещите си разкази. Като например Хорозовата воденица в съседното на Красен село – Изворово, която става място на действието в драмата Албена.
За да усетите живота на Йовков като
вече утвърден писател
обаче ще трябва да се намирате в София. И по-точно – в любимия му триъгълник, сключен между Орлов мост, улица Цар Иван Асен II и нейните преки. Живял е и на улица Янтра, и на Омуртаг, и на Тича. Все по квартири.
Кварталът му харесва, защото е на един хвърлей от Борисовата градина, където мълчаливият Йовков обичал да се вглъбява, поседнал на някоя пейка. Наблизо са му и Софийският университет, и Дирекцията на печата. На една разходка разстояние пък е често посещаваната от автора сладкарница Цар Освободител, по-известна като писателското кафене. Майсторът на късия разказ седял там, с незапалена цигара в уста (за да се залъгва в опит да откаже пушенето), не говорел с никого и си водел бележки.
Когато със съпругата си Деспина най-накрая събират пари за собствено жилище, изборът пак е в района на Орлов мост – улица Леонардо да Винчи. Йовков обаче не доживява
да се види новодомец
Още преди строежът да бъде довършен, влиза в болница. И излиза от нея в ковчег. Диагнозата е рак в напреднал стадий. Кой знае откога е разяждал отвътре Мълчаливеца.
Според приятелите му, фатален за развитието на болестта е скандалът, изправил Йовков срещу Елин Пелин, за който ще ви разкажем скоро и който е поредното доказателство, че Йовков е чувствителен човек.
Дали заради този сблъсък, или заради по-ранните тежки години, прекарани в лишения, се поболява писателят, няма как да знаем. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творческа работа и изтощително напрежение.
Преди тях прекарва 7 трудни години и в Румъния. Там е назначен в българската легация в Букурещ като редовен сътрудник по печата, ала търпи все понижения и накрая се вижда принуден да напусне и да се върне в София. Не се е оплакал на висок глас, че заслужава повече просто защото, освен мълчалив и вглъбен,
Йовков е бил и притеснителен
Такъв го виждаме и в спомените на писателя и театрален деец Христо Цанков-Дерижан:
“Той си минаваше скромен, свит, плах, сякаш за да не бъде забелязан.”
“Толкова пъти Йовков е минавал и по Цар Освободител, и по Левски, и другаде, нo нито един не се е обърнал даже да го види. Да види тоя, който тъй увлекателно му разказа светлата мъка на толкова човешки сърца, възторзите на толкова народ, който масово, с една ритмична динамика, мина през Тракия, озова се до Чаталджанските неприятелски линии и после преброди Добруджа и Румъния”, пише още Цанков-Дерижан в статията си За Йордан Йовков – за живия и за умрелия, публикувана след погребението на писателя.
Съпругата на Йовков – Деспина
е едва 43-годишна, когато той умира. Всичките си писма до нея, докато е жив, писателят започвал с “Мила Дечке”. Женят се през 1918 г., когато тя е още студентка, а той – вече известен автор. Разликата във възрастта им е 16 години.
Срещнали са се година преди сватбата, когато Йовков е в отпуск от фронта (писателят е командир на рота в Балканската и Междусъюзническата война, след раняването му в битката край Дойран е повишен в чин, а периодът, в който се запознава с Деспина е по време на Първата световна война).
Славата му не е на голям любовчия – ухажванията му са непохватни, освен това е влюбчив и ревнив. Но Деспина зарязва всичко, за да е с него. Намира начин да продължи подкрепата си за любимата му литература и след неговата смърт, като превръща дома им в неформален литературен салон.
Преди да създаде семейство,
Йовков има и други любови
Някои от тях са обикновени учителки от селата, в които преподава. Други са популярни поетеси, като Елисавета Багряна и Дора Габе. Последната става прототип на гордата амазонка Нона от Чифликът край границата. Писателят я среща, когато тя е 18-годишна. Запознава ги брат ѝ Сеня, който е приятел с преподаващия тогава в село Долен извор Йовков. Сеня е наясно с влюбчивостта на учителя и държи сестра си надалеч. А притеснен да не би да бъде отхвърлен, Йовков така и не признава чувствата си.
С Багряна се случва същото. И нея я среща, докато е още провинциален учител. Славата на военните му разкази е съвсем прясна. Тъкмо се е завърнал от Балканската война, изгубил е дома си заради преминаването на Северна Добруджа към Румъния и няма никакви средства.
А красивата Елисавета е кокетка, заобиколена от обожаели с цветя, подаръци и покани за светски събития. На всичко отгоре е с 13 години по-млада от
34-годишния стар ерген Йовков
Но все пак искрата пламва и разпалва нещо истинско между противоположностите им. Говорят си за поезия с часове. Тема, по която Майсторът на късия разказ изненадващо има какво да каже – дебютирал е в литературата тъкмо със стихове. Първите му публикувани творби са в рими, от времето на обучението му в школата за запасни офицери!
За тях Йовков говори на Багряна, но за любовта си към нея мълчи. Така отминават цели 4 години. Докато накрая не среща бъдещата си съпруга Деспина.
Кръщават единствената си дъщеря Елка. Нея Йовков рисува така, както е скицирал и героите от разказите си, преди да ги опише.
Бил е отличен художник
И голям естет, ще си спомни след години дъщерята Елка.
“Баща ми се грижеше много за външния вид на своите книги. Правеше сам макет на кориците им. Опитваше с различни шрифтове, с различни разредки. Често пъти печатарите са разваляли готов набор, ако той прецени, че някоя дума не бива да се пренесе или нещо друго не му харесва.”
Днес, 137 години след раждането на този гениален естет, книгите му живеят свой живот, лишени от надзора на своя създател. 70 от тях са преведени на над 25 езика. Някои отделни разкази – и на близо 40. Йовков например четат араби, виетнамци, китайци, поляци, шведи, японци. На турски е превеждан 12 пъти!
Но ето нещо ново, от тази година, което си заслужава да видите на родния му български – как неговият герой Серафим оживява в късометражния филм на Ваня Донева:
Същият онзи бездомник Серафим, който 10 години събира пари да си купи ново палто, но вместо това със събраното дава надежда на отчаяните. Защото когато човек отива на оня свят, застава пред Бога само с душата си. Йовков, като героя си, знае това. И също като него живее скромно, смирено, смълчано. А когато мълчи, дори когато мълчи, го прави с цялото си сърце.
