Да хванеш залата в ръцете си – това е чувството, когато пръстите на Надежда Влаева докосват пианото. Емоция, изключителна техника и едно много лирично усещане витае във въздуха по време на изпълненията ú. Отдавна светът е казал своето голямо Да на нейния талант. А тя като всеки добър артист всекидневно работи – тихо и упорито, за да ни подари вълшебството на музиката. И надеждата, че изкуството може да пребори много неща.
Коя е Надежда Влаева наистина?
Вижте опитът ни за портрет в игра на асоциации.
Детството
Детството ми ухае на улица Оборище. Там израснах, там направих първите си стъпки към Музикалното училище, там за първи път се нaучих да карам колело. Имах една прекрасна баба, която бродираше и плетеше докато свирех и ми помагаше много в първите години с пианото. И един дядо, който ме учеше да чета, пиша, на френски, на гръцката митология, да карам ски на най-близката стръмна улица и за награда след свирене ме разхождаше с шейна из квартала.
Баща ми ме возеше на задната седалка на колелoто си и играехме на разни измислени от нас игри. Майка ми правеше най-хубавите торти и изящни неща вкъщи и свиреше на акордеон. А през лятото на вилата имаше малини и череши на корем, много деца за игра, висока трева, в която се изгубвахме и топъл хляб, който изяждахме от магазина до вкъщи. Най-любимите ми играчки бяха куклите ми. Но още от малка си знаех, че имаше една по-голяма играчка, с която всеки ден трябваше да се позанимавам – пианото. Много обичах да давам малки концерти за моите лели и чичовци.
Пианото и Надежда Влаева
Ах, пианото. Една вечна любов. Често си мисля, ако не ми бяха дали пиано като малка, какъв ли щеше да бъде животът ми. Не си спомням времето, преди да започна да свиря. Имам чувството, че едва ли не е част, физически прикачена към тялото ми.
То винаги е било като пътеводител в живота ми, определящ времето, приятелите, срещите, пътуванията ми, напускането на родината, всичко е свързано с него, даже съпруга си срещнах чрез него. То е център, създаващ стабилитет. Каквото и да се случва и през каквито и периоди да преминавам, в които и точки на земното кълбо да съм, това е едно постоянно нещо, което ме центрира и фокусира.
Много душа трябва се вложи в това една черна кутия да може да бъде превърната в проводник на живи чувства и мисли, така че да заплени и омае слушателите. Но няма граници, когато се постигне. Като бях малка си спомням как съм го удряла и тръшвала капака, когато съм се чувствала объркана, борейки се с пианистичните предизвикателства.
Нормално е да има и такива моменти. Но те се надрастват. Винаги съм усещала, че ставам по-добър човек, докато свиря, тъй като работата с инструмента те кара да се бориш с различни предизвикателства на личността и всъщност докато усъвършенстваш пиесите, ти работиш върху себе си. Не мога да си представя да съм отделена от инструмента. Все едно да се отделя от гласа си и сърцето си.
Пианото е и това, което прави една къща дом за мен.
Ню Йорк – първата среща
Ню Йорк е много магнетичен град. Град, който не спи. Нюйоркчани са много разглезени с това, че има всичко наоколо, може човек да живее в рамките на две-три улици и няма да му липсва нищо. Има достъпност и се работи с повишена скорост.
Когато за първи път стъпих тук, бях изненадана, че Times Square не приличаше на площада в моите европейски представи, а метрото беше доста старо и неугледно. Като седнах на предната седалка на едно такси, шофьорът ми се изрепчи защо не съм седнала на задната седалка, както се оказа, че е традицията тук. Но ми хареса, че имаше хаос. Един някак организиран хаос, спонтанност, кипящ живот, високи небостъргачи, които са видим израз на стремежа на човека към все по-големи висоти.
Най-вълнуващо беше, че тази огромна машина беше
град на приключенията
и също някак неизчерпаема, изпълнена с хора с планове, мечти, които вярваха, че всичко е възможно, хора с живец и заразяващ ентусиазъм. Чужденците тук са приети наравно с всички останали и е огромна смесица на езици, култури, традиции и нрави. Това прави хората отворени един към друг. Почувствах се на мястото си, въпреки че почти никой не познавах.
Ню Йорк сега
Продължава да е много вълнуващ. Но на мен не ми остава време да му се наслаждавам, тъй като съм се включила във вихъра на въртележката, която непрестанно се върти. Не ми е скучно нито за момент. Заетостта ми е много повишена, а когато имам време пътувам извън Ню Йорк. Ще ми се да имам време да се пошляя из улиците, да позяпам хората, да бъда и аз турист, но трябва да намеря време за това.
Напоследък обаче търся и природата, и спокойствието, които не са точно част от този огромен град. Обичам да търся контраста и искам очите ми да се пълнят с красота, която намирам извън града, по широките плажове, поглъщащото безкрайно синьо на океана, обширното пространство. Човек има нужда от баланс. Аз живея тук вече от доста години, в които се развих, постигнах много успехи, реализирах мечти. Ню Йорк не е за всеки, но ние българите сме упорити и можем да привличаме късмета, когато решим.
Вижте още… Йордан Камджалов: Диригентът, който омагьосва
Семейството
Семейството е оазис за мен, източник на любов, красота и позитивна енергия. Винаги се стремя да постигна хармония в него. Семейството е като градина, за която трябва грижи всеки ден, трябва да се полива, да се отстраняват бурените, усилие, но и голямо удовлетворение.
От изключително важно значение за мен е добрата комуникация, а също близостта, любовта, времето и вниманието, което отделяме един на друг. Имам късмет да имам прекрасен съпруг, който почти винаги подкрепя идеите ми и ми помага. Отнася се с разбиране и любов.
Музиката ни свързва силно
Ценя го много и като човек, и като професионалист. Когато се видим сякаш слънцето изгрява.
Наблягаме на позитивното и се опитваме да създаваме щастлива семейна атмосфера, в която дъщеря ни да расте. Много сме задружни. В семейството си често се чувствам като в един мек облак, защитена от ударите на външния свят, гледайки проблемите от високо и успявайки да намеря себе си и да се заредя със сили за настоящето и бъдещето.
България
Мистериозна, зареждаща, красива, родна. Колко би било прекрасно да можехме да творим и да се реализираме в собствената си страна. Обичам си страната, в която съм се родила и израснала, която ми е дала голяма част от музикалното образование и ме е изградила в годините, в които живеех там. Може би за нас, които живеем в чужбина е по-лесно да милееем за нея, тъй като я гледаме отдалече и не трябва да се сблъскваме с всекидневните ú несгоди. Даже си мисля, че повече я оценяваме.
Липсват ми богатата душевност, топлотата на хората, близостта, жаждата за знания на българите. Липсва ми божествената природа, мистичните езера, дивите цветя, усещането за родно… Родния ми град, където всяка плочка, по която стъпвам ми навява спомени и разказва истории. Улиците в центъра с големите дървета, кестените през пролетта и есента. Липсват ми и нашите уникални традиции и опитвам да пренеса тези мили чувства и към дъщеря си. Тя е родена в Ню Йорк, но говори български, чете, пише и е виждала всякакви прелести на България.
Не ми липсват негативността, завидливостта, липсата на толерантност и респект, особено към по-възрастните хора,
неспособността да сe радват хората на успехите на другите
Опитвам се да нося късче от България по света, като изпълнявам и български произведения. Винаги се посрещат с ентусиазъм и с изненада. Светът има още много да научава за България. А България има нужда от това повече българи да я обичат.
Пътуванията
Към пътуванията, човек може да се пристрасти. Поне аз така се чувствам. Когато се прибера в Ню Йорк, още в колата към къщи започвам да кроя планове за следващо пътуване. Много сме привилегировани в днешно време, че можем толкова бързо да се придвижваме със самолетите и че вече много визи отпаднаха.
А колко по-трудно беше преди! Представете си в миналото по цели дни и месеци са се клатушкали в каретите. Например великият композитор на 19-и век Франц Лист, който е пътувал из Европа за концерти, пък каретата му е затъвала в калта…
Пътуването за мен също е и свободно време, въпреки че повечето е по повод на концерти. Но знаете като останете вкъщи, колко работа има, а в самолета си седя и си почивам. Наричам го задължително свободно време. Може и да се медитира. Неслучайно ми хрумват много идеи за нови проекти докато съм там горе във въздуха, отдалечена и необвързана от рутината на всекидневието.
Естествено, и семейството ми липсва, но често се опитваме да съчетаваме пътувания, за да бъдем заедно. Тъй като няма такова нещо като “идеалния град” за мен или поне още не съм го открила, разрешението ми е да изпитвам “идеалностите” на различни градове по света посредством пътуванията. Щастлива съм, че имам тази възможност.
Учителите
Моите учители са имали много силно влияние над мен. Винаги съм си мислела, че не съм достатъчно добра и съм се стремяла да чувам думата на учителите си, дори преди да са я изрекли. Често учителите са като втори майки или бащи.
Трудно ми е да обобщя, тъй като всеки един учител е цяла книга, ако тръгна да го описвам. Но с първата ми учителка култивирах дисциплина, всеотдайност, самокритичност, може би също желание за перфекционизъм, от проф. Диков научих самостоятелност, сценичност, подход към избор на репертоар и фокусиране към най-същественото в една творба.
От холандския ми професор Ян Вейн се научих да се наслаждавам на това, което свиря, и че не всичко е болка и тъга, през които често изпитваме изкуството в Източна Европа. Американската ми професорка, пианистката Рут Ларедо ме вдъхнови с това, че беше жена пианистка, активно концертираше из Америка и от първа ръка гледах какъв е животът на една изпълнителка.
А Лазар Берман остави много ярки следи у мен. При него се осъзнах за първи път като изпълнител-артист, за първи път музиката престана да бъде просто лист хартия с ноти, а се превърна в жива материя, беше като едно пробуждане. Най-интересното е, че това, което ни учат учителите не спира, когато спираме занимания с тях. Напротив. Те посяват знания и мисли, към които се връщаме цял живот. Те живеят в нас.
Най-големият учител е животът и мисля, че когато останах сама със собствения си опит, знания и интуиция най-много започнах да се научавам. Не ме е страх да правя грешки, тъй като от тях най-много се учи и знам, че преодоляването им само ме приближава повече към целта. Имаме и богата библиотека с дискове и плочи в къщи, това ме свързва с опита и на много велики пианисти от миналото. А напоследък, учейки дъщеря ми, от нея също научавам много неща. Мисля, че ученето продължава цял живот, един безкраен път и това е хубаво.
Мечтата
О, аз имам много мечти. Винаги съм мечтала в изобилие. Мечтите помагат на човек да израсне и да погледне извън рамките на “възможното”.
И се оказва, че много повече неща са възможни отколкото предполагаме. Това е необятен свят на енергии, свят в който се ражда бъдещето, лаборатория, в която често се дават крила на невидимото и то се превъплъщава във видимо. Мечтая и за свят, в който всички сме по-добри, пречистваме мислите си към себе си и към другите всеки ден. Гледаме един към друг като на приятели вместо като на врагове.
Срещите
Срещите са като лотарията. Никога не знаеш дали ще попаднеш на бяла или черна овца. Една среща може да ти промени живота и да те пренесе през девет земи в десета. Винаги тръпна при срещите с нови хора, защото знам че отварям врата към един нов свят. Колко е важно за нас хората да сме в контакт, да комуникираме, да обменяме мисли, чувства и опит, животът е кратък, а най-много се загнездват в паметта ни срещите с хората.
За срещите с приятелите да не говоря, винаги е като празник, когато се видим. Професионалните срещи са много ценни също. Понякога се боим да се срещнем с някого, а точно това трябва да направим и да влезнем очи в очи с това, което ще ни накара да преодолеем страха и себе си. Аз подхождам винаги от гледната точка, че от всеки човек може да се научи нещо и всеки човек е ценен с нещо.
