Прекарах последните седмици в търсене, свързано с вечните въпроси на декември: какво да взема за подарък, какво искам за подарък, кой е най-добрият подарък? Най-големият, но най-малко излишният. Най-изненадващият, най-затрогващият, най-специалният.
Парите нямат значение, само да го намеря – за всички тях, близките. Но и за себе си да знам, за да им отговоря честно, като ме питат какво искам, от какво имам нужда, с какво да ми помогнат. Да ги улесня и тази година да сбъднем
тайнството на голямото подаряване
Затварям очи. Викам мислено своя подарък. Нищо не се случва, разбира се. А и какво очаквах? Отдавна знам, че най-големия подарък си го поднесох сама. Без картичка, но с много дълга панделка. Толкова дълга, че като я дръпнеш, губиш представа колко време е минало, докато видиш резултата. Ала щом се докоснеш до съдържанието, се понасяш към небето от щастие, лек като перце.
Истинска, неподправена красота! Неслучайно Майка Тереза е казала, че
“Най-красивият подарък е прошката”
И най-трудният също, ако ме разбирате. Защото, за да простиш, трябва да се промениш. Трябва да видиш извършителя, дори когато Той всъщност си Ти, по-пълно – едновременно като добър и като лош. Да прозреш и слабостите му, отвъд неговата сила, и да се откажеш от идеализирания образ, който си си изградил за него.
“Ако само обвиняваш, без да поемеш своята част от отговорността, няма как да се случи прошката”, по думите на д-р Гила Офър, психоаналитик и преподавател в университета на Тел Авив.
Което не означава да забравиш! Прошката не е изтриване на паметта, а съзнателно решение да пуснеш миналото на свобода. Тя е отказ от гнева и тъкмо затова е
най-големият подарък
Още през 1978 г. хирургът Дабни Юин, специалист по кожни изгаряния, открива лечебната ѝ сила. Като дежурен в спешната помощ на болница в Ню Орлиънс, той се изправя пред тежки случаи. Като например, пациент, подхлъзнал се и паднал до коленете в разтопен алуминий.
Онова, което прави д-р Юин в конкретната история, а и в много други, шокира тогавашните му колеги, но днес е известно в сферата на медицинската хипноза като индукция. Той инструктира пациентите си да се отпуснат, да дишат дълбоко и да затворят очи. Казва им да си представят, че засегнатите части от тялото им са опаковани в лед. И добавя
още една молба
– да се освободят от гнева и да (си) простят. Вярва, че така увеличава шансовете им да се възстановят и практиката му скоро го доказва. Мъжът с жестокото алуминиево изгаряне е заплашен от ампутация, но вместо за месеци, се подобрява за 18 дни!
Обяснението според Юин е, че пациентите с изгаряния в спешното често са ядосани, не без основание. Нечия чужда грешка или тяхната собствена ги е докарала дотук, затова и те изпитват или гняв, или вина. Тези емоции не им позволяват да се отпуснат и пречат на тялото да приеме присадената кожа.
“Онова, което си мислиш, се отразява на тялото ти”
– казва хирургът и дава на пациентите си за пример изчервяването на лицето при изпитването на срам. Казва им: “После все ще можеш да потърсиш правата си по законов път. Има защо да си ядосан. Но засега нека оставим всичко това настрана и да насочим тази енергия към оздравяването.”
Прошката прави тъкмо това
Освобождава те от една огромна черна дупка, която досега е всмуквала силите ти и ги е цедила ден подир ден. Така че, когато простиш, може и да изглежда сякаш даряваш милост на някой друг, сякаш спираш да го държиш отговорен. Ала всъщност правиш подарък най-вече на себе си.
“Да не можеш да простиш е като да подпираш врата, защото искаш някой да остане залостен зад нея”
– обяснява американската психотерапевтка Джули де Азеведо Ханкс. “Но по този начин затворниците са двама. Ти също се оказваш застопорен от другата страна на вратата.“
Ханкс разбива митовете, свързани с прощаването, настоявайки, че то в никакъв случай не е отстъпление. Прошката
не е проява на слабост
и не означава, че спираш да защитаваш правата си (както обещава и д-р Юин на своите пациенти).
“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните. Принципът “Око за око” може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят.”
– казва Махтма Ганди. Да простиш е тъкмо обратното на отстъпление. Това е начин да пристъпиш напред без нито една жертва и да защитиш себе си, да избереш себе си, да бъдеш себе си въпреки всичко случило се.
Отварям очи. Виждам, че с някои свои действия нараних определени хора. Че отлагах там, където трябваше да натисна. И че натисках там, където тялото и умът ми имаха нужда от почивка.
Виждам и панделката. Протягам ръка към нея. Към
най-скъпия подарък
който някога съм си подарявала. И който се моля да получа и от най-близките си.
Не говоря за пари, разбира се. Те нямат значение, прошката е безценна. Стига да я намериш. Или да успееш да я дадеш. Дори и без да е потърсена. Най-големият подарък, за разлика от вечните въпроси на декември, няма клеймо. Но веднъж доставен, остава завинаги.
