Поглеждаш ме крадешком. Мълчиш. И аз мълча. Сменям превръзките на нараненото ти его. Толкова дълбоки рани отдавна не бях виждала. “Казах ти!”
Знаеш, че няма да го кажа. Видях те как с издрани до кръв нерви стигна дотук. В инатливото ти мълчание чета гнева, който изпитваш към себе си. И наум признаваш, че бях права.
Как само ми се иска да те разтърся здраво и да те попитам защо беше необходимо. Но ще потисна порива и ще отроня само едно от моите многозначителни “Е!”. По него ще разбереш, че мълчанието ти е разконспирирано. После ще извърнеш поглед встрани и ще оставиш да лекувам раните.
А ти казах! И не повярва. А знаеше. Но ти се искаше да не е така. И се хвърли презглава. Заради порива. За да си докажеш – какво, подозирам ти също не знаеш.
Знаех, че няма смисъл да хабя повече думи и да упорствам на очевидното. Така или иначе, щеше да стигнеш до него. Затова те оставих да си разбиеш главата. Знаех, че после аз ще сменям кървавите превръзки.
И ти го казах
Но предпочетох така, отколкото да замълча и да те оставя на безумието ти с пренебрежение.
Всички, на които им пука за теб, обикновено правят така. Замълчават. Предпочитат да те оставят да извършиш това, на което толкова много държиш. За да не те загубят. Защото те ценят – с глупавите ти грешки, с тъпия ти инат, с дразнещата самоувереност, с нетърпящото “вмешателство” самочувствие, с вечно крещящия “Знам и мога всичко” Аз.
Предпочитат да те оставят да се давиш и на последната глътка въздух да ти подадат ръка, вместо да се опитват да те спрат и почти сигурно да видят гърба ти. Но те всички знаят това, до което и ти в крайна сметка ще стигнеш. И след всяко твое падане се надяват, че този път ще си научиш урока, ще започнеш поне мъничко да се вслушваш и един ден, може би, ще уталожиш
мазохистичния си порив
Следварително.
На мен инстинктът за самосъхранение ми изневерява. Може би, защото ми пука малко повече. Може би защото съм самоубийствено смела. Дотолкова, че да ти кажа предварително, когато се каниш да сбъркаш. И след това, разбира се, да те оставя да сбъркаш. Устремът ти за саморазрушение е непоклатим.
Но така поне мога, докато сменям превръзките на нараненото ти его и промивам в щипеща тишина дълбоките рани, да отроня моето многозначително “Е!”. И да ти спестя онова: “Казах ли ти”. Да видя в погледа ти признанието, което никога няма да изречеш – “Беше права”. И да мълчим.
Може би защото ми пука малко повече. Може би защото съм самоубийствено смела. Може би защото те обичам…
