Не, не е депресия. Лимонада е. Когато животът ти предлага лимони, си я правиш.
Почти обяд е. Виното ме гледа от хладилника и примамливо, и отблъскващо. Какво пък, ще си налея. Не ми пука дали някъде по света часът е уместен за пиене. Голяма чаша, две кубчета лед, няколко ягоди от тези, които снощи посипах със захар, две лъжици от сладкия сироп и бяло вино до средата… Удоволствие за сам!
Не пускам музика – за пореден ден. Не издържам и криминалните сериали, които при други обстоятелства лакомо поглъщам. Имам нужда от тишина, за да стигна до надигащата се в мен тишина. Рядко съм я чувала. В главата ми винаги е жужало нещо, което с времето се вплътняваше до настойчиво бръмчене. После избухна и изведнъж спря. Нямаше нищо за мислене. Всичко изчезна. Всичко изгубих.
Не, не е депресия. Лимонада е
Когато животът ти предлага лимони, си я правиш. Марката на моята е Тишина – тишината от всички прелистени страници, тишината от плахото отваряне на нова тетрадка с млечнобели листове. Шумът от молива върху тях е единственият приятен. Чувстваш се сякаш се учиш да пишеш отново.
Когато с години не си оставал насаме със себе си, е трудно да се ориентираш в тишината. Бъркаш я със скука, с нещо нездравословно, вредно за теб. Някакъв вътрешен глас се опитва да я наруши, притиска те да не ú се оставяш, да не спираш, да действаш. Каквото и да е, но да бягаш надалеч от нея. Тишината може да бъде опасно състояние за това, което инстинктивно и толкова трудно загърбваш.
Върви по дяволите! Това съм аз!
Искам да се огледам – себе си и около себе си, и най-сетне мога да си го позволя. Мисля да се възползвам, а ти млъкни!
Отпивам от виното-лимонада и погледът ми се спира върху Боен клуб. Имам я от толкова време, но така и не я разлистих. Сега ръката сама се протяга към нея.
“Едва когато загубим всичко, сме свободни да направим това, което искаме”.
Цитатът на корицата. Цитатът на корицата на новата тетрадка, която разгръщам с молив в ръка.
Когато нямаш нищо, всичко се превръща в дар. Всяка дребна радост отпреди е истинско щастие сега. Всяка глътка бяло вино с ягоди е милувка за душата. Отпиваш със затворени очи и оставяш да се разлее из цялото ти същество. Когато нямаш нищо, приемаш всичко с широко отворени ръце. Когато нямаш нищо, най-сетне си готов на всичко, защото няма какво да губиш.
Понякога подаръците на съдбата идват насила
– скрити зад грозна физиономия, привидно неприятни. И ги отхвърляш, бориш се, опитваш се да ги откажеш, заплетен в мрежата на онова “трябва”, което не спира да те човърка денонощно. И не спираш… докато не бъдеш спрян.
Тогава идва тишината. Нали това е истинското щастие – мигът безвремие, когато си приключил нещо, но в главата ти все още не се е загнездила следващата цел.
Не, не е депресия. Лимонада е. Когато животът ти предлага лимони, си я правиш. Наздраве!
