– Листата на липите са се обърнали. Ще има буря.
Седяха на терасата на семплата ú квартира. Два сгъваеми стола, пригодена масичка, сандъчета с цъфнал здравец. В жилището липсваха много от предметите, които съвремието беше превърнало в неразривна част от бита – голям телевизор, микровълнова печка, тостер, кафе машина. Едно присъствие обаче се усещаше отчетливо – спокойствие и уют.
– Когато наближава буря, листата на липите се обръщат наопаки и изглеждат сребристи. Струва ти се, че проблясват.
– Никога не съм обръщал внимание – каза. Не беше обръщал внимание на много неща до преди да я срещне. Загледа се във върховете на липите. Листата наистина се бяха обърнали. И наистина сякаш проблясваха.
– Разбира се, всичко това може да е просто в моята глава – погледна го тя сериозно. После и двамата избухнаха в див кикот.
Гледаше я как се е отпуснала в сгъваемия стол и отпива бяло фрапе с такава наслада, че устата на всеки би се напълнила със слюнка. Слънцето се криеше зад облаците, а после се показваше в очите ú. Над лявото ú око се беше спуснала разрошена букла. Можеше да усети вкуса на устните ú от метри.
“Не я губи, глупако! Не я губи!”
дереше се гласът в него. Знаеше, че ако я остави да си тръгне, ще съжалява цял живот. Тази жена-момиче, в която житейският цинизъм, мъдростта и наивността съжителстваха в почти абсурдна хармония! Тази вещица, която му подаряваше летни бури и с почти самоубийствена смелост обяздваше бурите в него! Тази хлапачка, която го молеше за захарен памук, скачаше на дама с децата пред блока и прекосяваше квартала с цъфнало глухарче зад ухото! Тази стихия от чувственост, която само той знаеше как да обуздае… Не можеше да си позволи да я загуби.
– Познавам се добре. Знам на какво съм способна и знам, че ще съжаляваш – отрони сериозно и със спокоен тон. Очите ú се бяха впили в неговите с дива решителност. Обикновено не можеше да издържи пронизващия му алчен поглед. Този път го пронизваше тя. Дори миглите ú не потрепваха. Той не издържа. Посегна за цигара и погледна надолу.
Задуха по-силно. Облаците сякаш се въртяха в кръг. Наистина се задаваше буря.
“Не я губи, глупако!”
Някоя сутрин ще се събудиш, ще си направиш кафе, ще излезеш на терасата да го изпиеш и ще видиш, че листата на липите са се обърнали и изглеждат сребристи.
“Не я губи!”
За да се върнеш в леглото при нея, да потънеш в топлината ú като за първи път и да се изкикотите отново на този следобед, в който тя ти каза, че всичко това с липите може да е просто в нейната глава.
Огромни тежки капки. Бурята започна.
“Такава жена не се губи!”
