Не залавям бежанци на границата. Нямам татуиран Левски на гърдите си. Не плюя правителството на по чашка с приятели, нито в социалните мрежи. Не продавам гласа си. Рядко го давам и по убеждение. Не мечтая за България на три морета. Познанията ми по история са доста посредствени, такива са и по география. Българският флаг не се вее от прозореца ми, нито от профилната ми снимка. И не скандирам Българи юнаци. Аз съм никакъв патриот.
Опитвам се да правя нещата “правилно”
Чакам си реда по опашките. Изхвърлям си боклука, където трябва, макар и без заплаха от санкции. Плащам си данъците, сметките, осигуровките. Не вземам и не давам рушвети. Не пътувам гратис в обществения транспорт. Кастрирам си кучетата, не паля огън в гората и не шофирам с превишена скорост. Изразявам мнение, но по мирни начини – понякога звъня или пиша писма на институции и организации. Аз съм пасивният патриот.
Уважавам хората – нямащите и имащите, младите, подрастващите, децата, най-вече възрастните, без уважението ми да се основава на раса, националност, религия или пол. Уважавам животните и растенията. Стремя се към съзидателност. Стремя се към справедливост. Състрадание, Човечност, Искреност. Стремя се към ценности, които всъщност са валидни в цял свят, същите възпитавам и у децата си. Ако не беше оксиморон, щях да съм “глобален патриот”.
Обичам дома си, квартала, града, пътя от спирката на автобуса до вкъщи
кварталния магазин, лицата, които срещам по този път. Обичам спомена за детската площадка, където е преминало детството ми и всеки път, когато мина край нея виждам все същото особено небе и все същото особено слънце, каквито ги помня оттогава и каквито не се откриват и в пейзажите на Моне, а само в сладко-горчивия сантимент на остатъците, на късовете спомени, които късат сърца. Аз съм провинциалният патриот.
Когато ме боли, не ме боли за държавата, не ме боли дори за Родината. Боли ме за близките и далечните, за познатите и непознатите, които срещам по пътя си – за учителките клошари, бащите алкохолици, за децата без бащи и… без майки, за чакащите лечение. Боли ме за изоставените – хора и кучета, площадки, читалища, заводи.
И когато се радвам, не се радвам на победата на националния отбор по футбол. Радвам се на радостта и благополучието на същите тези хора. Радвам се за изоставените, които са намерени, за излекуваните, за съхранените площадки и обновени читалища, радвам се на особеното небе и особеното слънце. Може би съм един безполезен патриот. Но и безвреден.
Някои са птици. Аз съм дърво. Ще кажете едно дърво повече или по-малко… Но всяко дърво има своето място за еко-равновесието. Аз съм Дървото на Сантимента. Корените ми са толкова надълбоко, че не можете да ме помръднете и с кран. Аз съм непатриотът, който просто обича това място и хората му по един глупав, необоснован, безусловен начин.
