Закъснели случвания: Тръгвай и не се обръщай назад

Люто е. Малко повече, отколкото ми допада. Малко повече, отколкото съсипаният ти стомах би понесъл. Изпуснала съм черния пипер. Не много. Само щипка повече. Не стига да ме извади от хладната апатия, но стига за наричане: “Тръгвай сега и не се обръщай назад”. Това остана от космическото чувство – колкото щипка черен пипер.

Закъснелите случвания са обречени на неслучване. Или на провал евентуално. Пропуснатите възможности са пирони в ковчега на това, което днес не можем дори да оплачем и се страхуваме да наречем любов. И

не смеем да се погледнем

и да си проговорим, и се отбягваме, и вървим с наведени глави. Защото в този свят на безлюбовие е непростимо да я пожертваш и да я оставиш да си отиде просто така. Онази, чието име не трябва да се изрича напразно.

Знаеш ли, че през цялото време, докато си мислехме, че вървим един към друг, за да се срещнем в средата, всъщност сме се движели в различни посоки? Разминавали сме се стремително по завоите на безкрайността, която толкова желаехме. Онази от небесносиньото колие с инкрустирани камъни, което ми подари.

– Знакът на безкрайността – повдигнах тогава подозрително и въпросително вежди.
– Да. Знам – отговори ти кратко и многозначително. – Нищо не е случайно.

Не е, наистина. Сега сме на двете ú противоположни извивки, безвъзвратно изгубили дирите си, както и всяка възможност пътищата ни да се пресекат отново, камо ли да се преплетат. Толкова далеч един от друг, че не можеш да се насилиш да ти липсвам. Толкова далеч, че не мога да се насиля да отговоря на твоето сковано “Обичам те” и само се усмихвам. Толкова далеч, че всяка дума е изнасилена и това ужасно личи. Всяка дума е просто дума.

Страшна глупост, нали! Вселенска.

Не можем да се преструваме. Тръпненето, очакването, нетърпението, учестеният пулс, онова усещане в стомаха… изчезнаха сякаш в един миг. Миналия месец, миналата седмица, какво говоря – вчера ги имаше. Днес е друго. Няма дори гняв. Не стига и за сълза. Само следи от умора и може би малко тъга. Не много. Колкото щипка черен пипер. Колкото да напомни за съществувала до преди секунда емоция и да я изпрати в мълчание.

Тръгвай и не се обръщай назад!

Колко бързо чаканото бъдеще се превръща в минало! Настоящето е призрачно. Понякога се губи на границата между вчера и днес, за да заживее все пак, но само като недостижим мираж.

А вярвахме, че след толкова време нищо не се е променило, радвахме се и търсехме поличби за вечност в себе си. Няма да се обърнем назад, но вече знаем, че нищо не е същото. Вечността се нуждае от случвания, иначе се превръща в пепелище.

Безкрайност… Прашинки от нея в щипката черен пипер. Май си го изкарах на вечерята. Люта е, но не колкото тишината, която ни прогаря отвътре. Не колкото увереността, че съдбата милостиво няма да ни срещне отново. Нито в този, нито в някой следващ живот. Не колкото мисълта, че оттук насетне ще ни свързва единствено споменът за нашата несъстояла се среща.

Тръгвай и не се обръщай назад! Аз ще слагам масата.

Вижте още… от същия автор – Да живееш по навик: Модерните съквартиранти