“Никога не се превръщай в лозунг, защото… си стих!”
Неделя следобед, щъкам нагоре-надолу по каналите с дистанционно в ръка и тази реплика ме заковава на място. Виго Мортенсен – без брада и мускули на показ, но въпреки това секси, случайна романтична комедия – вече към края си, и фраза, която уцелва живота право в десетката.
Разминавам се с тях всеки ден – лица плакати, сгърчени от недоволство, раздразнение, понякога гняв, но по-често от отчаяно безсилие.
Животи, събрани в пет думички.
Посветени на пламенното им прокламиране. Безуспешно, разбира се! Толкова много пропуснати рими…
Отблъскват. Иска ми се да не ги познавам, да не ги срещам изобщо. Натоварват ме, макар че няма причина – винаги сме разменяли само сух учтив поздрав.
Устни, които не се разтварят в усмивка. Не се разтягат в каквато и да било гримаса. Не помръдват. Никога.
Един лозунг, който е отдавна написан
Няма какво повече да се каже…
Или пък устни на случайни млади хора – разкривени в поза, безлични, заети да пишат своя лозунг – запомнящ се и лишен от съдържание. Просто за да останат! Рими, които никога няма да бъдат изречени…
Всички ни влече високото, над останалите, над битието – осмислящи себе си с мисълта, че променяме другите, че сме фактор в нечий живот, доказващи правотата на собственото си битие, създаващи сами на себе си усещане за значимост. Сладка илюзия!
Лозунги! Никой не вярва на лозунги, на никого не са необходими. Те нищо не променят. Само избледняват.
Водовъртеж от клишета. Живей! Сега или никога! Взимай всичко! Прощавай! Не забравяй! Бори се! Зарязвай! Давай нататък…
А римите? Твоите, не на някой друг! Римите, с които минаваш през живота. Римите, с които го обличаш. Усмивката! Те остават.
Можеше да си стих…
Каква ирония, нали! Усилия за нищо, безпредметно доказване. А смисълът е в римуването. Ако ще да променя!
