Търсенето на отговори винаги досега бе давало резултат – макар и трудно, макар и на парчета, макар и след време. Намирането им ú носеше спокойствие. Този път чувстваше, че няма да ги намери. Или ако успее, това автоматично щеше я отведе до нови въпроси. И тъй като не оставяше нищо по средата, щеше да рови дълго и безсмислено и това щеше да ú причини единствено ненужна болка. Нямаше да получи от себе си отговорите, които друг трябваше да потърси сам в себе си.
И въпреки това се блъскаше вътрешно. Неподправен гняв. Не можеше да се помири, че е възможно това да се случва. Не можеше да приеме, че е възможно да се случват ситуации, от които никой не печели. Това беше нелепо! Никой не се отказва доброволно от щастие! Още повече, ако го е държал в ръцете си.
Никой не търси не-щастие
– или грешеше? Имаше да каже толкова много, но доброто възпитание (погрешно понякога) ú нареждаше да мълчи. Грабна лист и първия химикал, който погледът ú срещна. Трябваше да се отърве от този емоционален ураган.
Почеркът ú – красиви овални букви, подредени стегнато и изящно една до друга с наклон надясно – този път не приличаше на себе си. Думите се редяха на белия лист изправени като дъски на дървена ограда. Пишеше и с всеки ред слагаше разделителна линия между себе си и всичко, в което вярваше, и състоянието на не-щастие с всичките му нюанси.
Снимка: Javcon117* via Foter.com / CC BY-SA
Беше видяла, че е възможно това да бъде съзнателно предпочетен житейски сценарий, примиряваше се с този избор, защото нямаше какво повече да направи, но не искаше да има нищо общо с него. Чувстваше се все едно някой току-що е минал с колата си през кална локва и я е оплискал цялата. Безобразно омърсена. Безпричинно.
Разочарованието и обидата
се изливаха на хартията тихо, без сълзи, и забиваха всяка дъска с пирон.
“Искаш да изгориш, да се стопиш, но се ужасяваш. Тогава ледът в теб ще изчезне и мисълта, че с него ще изчезнеш и ти, те вцепенява. По-добре леда, който държиш в ръцете си, отколкото топлината, в която ще се превърнеш. Студът – твоята запазена марка, твоето Аз, твоята шизофренност. Измамата, която аз разкрих.
Няма да кажа на никого. Ще бъде нашата тайна.
Няма да кажа, че можеш да плачеш. Няма да кажа, че можеш да обичаш. Няма да кажа, че очите ти могат
да блестят от щастие
Няма да кажа, че можеш да изпитваш неувереност. Няма да кажа, че можеш да бъдеш слаб. Няма да кажа, че зад огромното ти самочувствие се крие липса на самочувствие.
Няма да кажа, че можеш да изпитваш страх.
Затова си тръгваш – за да не си тръгнат от теб. Затова нараняваш – за да не бъдеш наранен. Рушиш – с цената на всичко. С болката на всички. С твоята собствена болка – нещото, в което можеш да се вкопчиш и да си доказваш, че си жив, въпреки че отдавна те няма.”
Макар да го бе видяла с очите си, да го бе почувствала, съществото ú отказваше да приеме, че човек може да избере да бъде нещастен. Как така – въпросът все се връщаше. Нали всеки от нас е длъжен пред себе си да търси щастието, да играе главната роля в собствения си живот, да не се примирява с нищо по-малко от това! Нали! Молеше гласа на потвърждението да бъде по-силен. Имаше нужда от това.
В този миг не я интересуваше нищо друго, освен да запази вярата си. Затова продължи да пише – за да излее гнева и недоумението, да се отърве от горчилката, да приключи тази история сама за себе си и да продължи. Без да издига
нови вътрешни стени
а само ограда между себе си и вцепеняващото друго.
Повече от всичко ú беше важно, макар и загубила, да си тръгне победител от тази ситуация. Може би заради егото, може би за да продължи да знае, че животът има смисъл.
“Стопих те, въпреки съпротивата ти. Виждах я в очите ти, но не спрях. Отпращаше ме, но аз горях. За себе си и за теб. Бих могла да продължа. Но ще си тръгна – въпреки моята съпротива. И ще го понесеш. Сам поиска да е така. Тази битка е загубена за теб. Страхът е по-силен!
Този път няма да бъдеш онзи, който си тръгва първи. Защото нямаш сила. Защото никога не е било толкова истинско и знаеш, че никога повече няма да бъде. Но нямаш сила и да останеш. Game over*!
Ще се видим в някой друг живот, за да довършим започнатото!”
Ръката ú беше уверена, но отвътре тя трепереше. Всичко изтичаще в хартията, усещаше го как излиза от нея. Остави химикала и се отпусна назад. Това беше.
Каза всичко
Изкушаваше се да сгъне листа на четири, да го сложи в плик и да го изпрати, без да се замисля. Но потисна импулса. Беше по-добре това писмо да не излиза от дома ú. Достатъчно беше, че излезе от сърцето ú. Не искаше да отваря бездни там, където физическите граници са се рамивали от страст. Не и този път.
Прибра го на дъното на чекмеджето на старото писалище. Знаеше, че никога няма да го забрави. Надяваше се поне по-рядко да се сеща за него. Стана и отиде да пусне душа – за да отмие и последните следи. Ако това изобщо бе възможно.
* Game over – Край на играта – бел. а.
