Не съм вярвала, че ще доживея гледката на клошар, зарадван от съдбата с три контейнера дрехи. Но ето че тази вечер се спрях пред кофите за боклук – и трите пълни с огромни вързопи, изхвърлени вероятно от магазина за дрехи втора употреба в съседство. Толкова пълни, че торбите преливаха и извън контейнерите, накацали и по тротоара наоколо.
„Мечтата на клошаря!“, помислих си. И веднага съжалих бедния човечец. Той крачеше паникьосан около кофите, захождаше ту към единия им край, ту към другия, и не докосваше нищо. Току се наведеше към някой от вързопите, посягайки към подалата се от вътре наметка, и се отказваше, защото погледът му биваше привлечен от нещо по-пъстро в следващата торба. Признавам си – и аз щях да се чудя откъде да започна, толкова много бяха!
Нарича се парализа на избора
И засяга не само клошарите. При много опции, между които да посочат, за всички нас е трудно изобщо да направим някакъв избор.
Психологът Бари Шварц, автор на книгата Парадоксът на избора: Защо повече е по-малко описва това сковаване на мисълта с пример за твърде многото избори в сферата на американското доброволно пенсионно осигуряване.
„За всеки 10 предлагани от работодателя взаимни фонда за пенсионно осигуряване, нивото на участие на служителите спада с 2%. Предлагат им 50 фонда – участват 10% по-малко служители, отколкото ако им предложат само 5 фонда“, изчислява Шварц. „Защото, като имаш да избираш между 50 фонда, е толкова трудно да решиш кой, че просто оставяш избора за утре. И за утре, и за утре…“
Дори да успеем да преодолеем парализата и да направим избора, ни очаква
още по-големият проблем: разочарованието
Колкото повече опции има, толкова по-лесно е да съжаляваме за всички други алтернативи, които сме можели да изберем. Или, както казва Шварц, когато решим да правим едно нещо, решаваме да не правим друго. А тези други варианти могат да са много привлекателни и това прави нашия избор по-малко привлекателен.
Освен това ни прави виновни. Защото – когато има само един модел дънки, който можеш да си купиш от магазина, е ясно, че светът е виновен за кофти покупката ти, но когато има невъобразимо разнообразие от модели дънки и въпреки това си купиш скапан чифт, кой е виновен – ти, разбира се!
„Когато хората вземат решения, даже когато резултатите от решенията са добри, те се чувстват разочаровани и се обвиняват“, обяснява Шварц и твърди, че всички имаме нужда от аквариум. Мислим си, че ако бяхме риби, бихме искали някой да счупи аквариума и да ни даде свобода. Но липсата на какъвто и да е метафоричен аквариум е бедствие. И точно такова се случваше на клошаря пред мен – някой му беше отнел аквариума.
„Някой“ е отнел и на нас не един, а много аквариуми! Като тези на любовта, на работата, на грижата за здравето, на радостта от новите придобивки, от новите открития и технологии, от най-обикновеното пазаруване в супермаркета дори. По същия начин, по който не успяваме да си изберем хляб (или екстра-върджин зехтин, или дресинг за салатата), не успяваме да се спрем на един-единствен избор за партньор. И да сме доволни с него.
„Имаше време, когато разпространеното мнение бе, че трябва да се ожениш колкото е възможно по-скоро.
Единственият избор беше „за кого“, а не „кога“
и не „какво ще правиш после“, припомня Шварц, който е и преподавател по психология.
Днес той дава на студентите си 20% по-малко домашни, отколкото на предишни поколения. Не защото сегашните са по-малко умни или по-малко прилежни. А защото са претоварени да се чудят: „Трябва ли да се оженя, или не“, „Сега ли, или по-късно?“, „Дали да имам първо деца или първо кариера?“
Не е задължително да учите при този професор, за да се изгубите в същите ангажиращи въпроси. И не, мрънкането на днешните млади не е буря в чаша вода. В аквариум е, при това – в счупен такъв. А прехласването по „навремето, когато всичко беше по-добро“ си има своето обяснение. Когато всичко е лошо, се случва хората да бъдат приятно изненадани. В XXI век очакванията – заради цялата тази индивидуална свобода, която имаме – са за съвършенство. Как да сме приятно изненадани? На всичко отгоре, вече не онаследяваме идентичност – трябва да си я измислим. Да се събудим и да решим кои искаме да бъдем, от колко до колко да работим, кои лекарства да пием, какъв транспорт да ползваме, кои дрехи да облечем, кои да изхвърлим или… кои да вземем от бунището.
