Те, неизвестните, също са пролели кръвта си. Дали са главите си. Или поне сърцата си. За да ни има нас, българите. С нашите национални празници, на които отдаваме почит набързо и съответно – по заслуги. Споменаваме най-големите. Не напразно, разбира се.
Но дали може да има сравняване в подвига, когато в онези времена минимумът за геройство е бил едничкият човешки живот? Да го рискуваш, заложиш, дадеш. И колко ли храбреци са го правели в сянката на няколкото големи имена, достигнали до нас през вековете? Решихме да ви разкажем за една малка част от тях. Ала понеже възрожденците,
неизвестните и забравени
са толкова много, между редовете се намърдаха още имена. Имена, на които някак нечестно историята не е направила достатъчно място на страниците си. Но пред усилията, жертвите и мечтите на всички тях: поклон!
ПЕТЪР КУНЧЕВ
По-малкият брат на Васил Левски, също като Апостола, е участвал активно в национално-освободителното движение. Днес обаче почти никой не споменава името му. А Петър е бил и във Втората българска легия на Раковски, и в Ботевата чета (един от първите доброволци в нея), и сред опълченците на Шипка!
Подписвал се е като Трети Левски. Така е демонстрирал близостта си с делото на своя по-известен брат Васил. Може би е смятал другия си брат – Христо, за “втория Левски”, който също е следвал Дякона в начинанието му. И който не е успял да се включи в редиците на Втората българска легия само заради открита в последния момент херния. Иначе е тръгнал пеш към Белград, щом чул за сформирането ѝ.
За сметка на това, Петър се сражава като за двамата. Заедно с Ботев и други революционери
живее като хъш в Румъния
Там го сварва вестта за обесването на Апостола. Заклева се да отмъсти на предателя на брат си и никога не забравя тази своя закана. След време, когато ще се добере до набедения поп Кръстьо, след дълъг разговор Петър ще се върне при сестра си Яна, за да ѝ каже: “Няма вина попът.”
В Руско-турската освободителна война участва в боевете на Шипка, където е тежко ранен в десния крак, лицето и гърдите. Руските хирурзи не успяват да спасят крака му. След ампутацията и след Санстефанския мирен договор, Петър се завръща в родното Карлово.
Полусляп, почти глух, с един крак и болен от туберкулоза, бившият четник живее в крайна бедност. Търси работа. И нито веднъж не пише молба за поборническа пенсия. Камо ли да търси контакт с някогашните последователи на брат си, издигнали се до политици.
Вместо това проси на улицата. А от милостинята на обикновените хора заделя за четирите деца на сестра си – единствените продължители на славния род. Умира 37-годишен, от туберкулоза. Болестта, която 11 години по-рано покосява и брат му Христо.
ХРИСТО ИВАНОВ-ГОЛЕМИЯ
Уточнението след тирето се налага, тъй като сред възрожденците имало още един Христо Иванов. На него му викали Малкия, той бил от Сопот, имал добри финансови възможности и станал прототип на Странджата от Вазовите Немили-недраги.
Христо Иванов-Големия бил по-едър и по-възрастен от него. Родом от ловешкото село Къкрина, той бил близък приятел на Левски. Участвал и в двете Български легии в Белград, а между тях пътувал с кораб до Египет и се включил в строежа на Суецкия канал.
При завръщането си в България
създава Търновския комитет
Става началник на Тайната полиция и на Тайната поща на Българската революционна организация. Следи комитетите в Русе, Търново, Стара Загора, Сливен. А при Априлското въстание се бие при Ново село, Дебневския боаз и връх Марагидик.
В освободителната война се сражава за Ловеч, Етрополе, Ботевград, София и Пловдив. Затова и улици в Ловеч и София носят неговото име. Включва се и в Сръбско-българската война, като оглавява чета от 500 доброволци. Между двете войни Христо Иванов-Големия възстановява книговезката си работилница и продава книги и учебници. Днес негов паметник можете да видите във Велико Търново, а при Къкринското ханче е поставен барелеф на този носител на ордени За храброст и За гражданска заслуга.
ХРИСТО ТЪПЧИЛЕЩОВ
Един от най-влиятелните български търговци в Османската империя е пример, че за свободата се воюва не само с бой. Историята му започва от Калофер. Там баща му Петко е собственик на магазин за дрехи, които изнася в турския град Измир и така полага основите на семейния бизнес на Тъпчилещови.
Научен от татко си, че “с пари може да се промени всичко”, Христо не просто разраства търговията на рода. Остава без баща едва 15-годишен. И заедно с двамата си по-малки братя увеличава продажбите. Пътува лично до Цариград (днешен Истанбул), за да търгува. Дори се премества да живее там.
Прочетете още… вдъхновяващите думи на едни от най-обичаните и смели мъже в българската история
В същия град един ден (последния от живота си) ще даде пророчески съвет на бъдещия Екзарх Йосиф. Младежът, чието име по рождение е Лазар Йовчев, завършва Сорбоната с финансовата помощ на търговеца. Който преди да си отиде от сърдечен удар, споделя с Лазар, че война няма да донесе свобода за всички българи. И че
истинското обособяване на българската нация
ще дойде чрез църковна независимост. Затова, смятал Христо, Екзархията трябвало да е в Цариград. Затова той бил използвал активно големите привилегии, дадени му от везир Али паша: за да построи българска църква в османската столица.
Мястото ѝ е в истанбулския квартал Фенер. Дарено е от княз Стефан Богориди, а парите за строежа са от Тъпчилещов. По-късно, след смъртта на Христо Тъпчилещов, на мястото на дървената постройка ще бъде издигната наследницата ѝ – днешната желязна църква Свети Стефан.
САВА МУТКУРОВ
Първият български генерал, първият кавалер на орден За храброст и регент в Княжество България е бил уважаван както от войниците, така и от гражданите. Учи във Военно-медицинското училище в Цариград, а после – и в Юнкерското пехотно училище в Одеса.
След завършването остава в руската армия. И се включва в Руско-турската освободителна война като помощник ротен командир. Участва в боевете за Свищов, на Шипка и при Шейново.
Награден е с офицерски ордени за доблест и храброст, но качествата му на военен стратег тепърва ще се проявят – при Сръбско-българската война. Тогава, когато прясно съединената България трябва да защити обединението си, Муткуров дава приноса си за
овладяването на Цариброд и Пирот
А само десет години по-рано е воювал като български доброволец на страната на сърбите при Сръбско-турската война. Сега, при Цариброд и Пирот, успява да отблъсне сръбската страна за дни.
След войната става началник на Пловдивския гарнизон и командир на 5-а пехотна бригада. С идването си новият княз Фердинанд пък го назначава за военен министър в правителството на Стамболов.
Като такъв, Муткуров превъоръжава българската войска с ново магазинно стрелково оръжие и подготвя важни за армията закони. Напуска поста по здравословни причини (гръдна жаба) и с освобождаването си е повишен до генерал-майор. Същата година, едва 39-годишен, издъхва в Неапол, където е заминал на лечение. Уви, неуспешно.
Тези са само част от имената на сърцатите българи, борили се за свободата на родината ни. Уви, годините са избелили следите от подвига им по страниците на националната ни история. Но нека не ги забравяме, докато стъпваме по улиците. Онези, свободните, наречени с техните имена.
Прочетете още и историята на четиримата книжари и съратници на Левски, обесени заради това, че са продавали бунтовни книжа. И при тях, както и при неизвестните смелчаци, за които ви разказахме дотук, минимумът геройство е със сигурност покрит.
