Времето се променя. Има случки, които не се забравят. Някои хора остават. Други сякаш не са били. Спомените се превръщат в пепел. Но има мигове, които нито времето променя, нито хората успяват да заличат. Има преживявания, които продължават да живеят в сънищата. А понякога и наяве.
Животът ни е изпълнен с постулати и житейски мъдрости, които странно защо тълкуваме превратно, според обстоятелствата, в които сме попаднали. Когато счупим чаша, бързо ни минава през ума, че хубавото тепърва предстои, защото:
“Счупеното носи щастие”
Когато обаче нещо се скъса, тук в сърцата ни, когато една невидима нишка премине като сянка върху
отношенията ни с близки нам хора
тогава нито лепило, нито сълзи, нито прошка, нито молба могат да съшият парчетата и да ги превърнат отново в едно цяло.
Във всеки етап от живота си губим по нещо. В детството това най-често са любимите ни играчки и предмети. В ученическите години – първата си любов.
В младостта все още не вярваме, че има нещо, което може да скъса силната връзка на старото приятелство. Докато не се появи несъвместимостта. Идва ненадейно като първия сняг. Дори не успяваме да разберем как и откъде се е появила.
И изведнъж отношения, които сме градили с години, емоции и време, които сме инвестирали в приятелството ни се изпаряват. Рушат се мостове. Падат стени. Хоризонтът става сив и негостоприемен. Съмнението ни раздира. Болката ни души. Да питаме ли? Да споделим ли? Да поискаме ли обяснение?
Как се стигна дотук, че хора на чието рамо сме заспивали, хора, с които сме катерили житейските върхове вече са ни обърнали гръб? Вече не посягат към телефона, за да ни чуят, не сядат пред компютъра, за да ни пишат, не ни изпращат усмивки в Скайпа. Все
не им достига времето
Все нямат сили за нас…
С годините се научих да не давам съвети, ако не ми ги поискат. Научих се да мълча, въпреки че това не е най-силната ми страна!
Научих се да питам. Надявам се да не е късно за това. Няма рецепта, кога да замълчим и кога да питаме. Никой не е измислил как пропуканите отношения да бъдат запълнени. Казват, че времето лекува. Има рани, за които няма лек. И има време, което не забравя.
Всеки сам трябва да изживее живота си, търсейки отговорите. И по пътя си ще пада, ще става, ще търси приятелска опора, ще се среща и разделя. С годините все по-често думата несъвместимост ще се прокрадна
като крадец зад гърба му
Ще руши отношения. Ще отнася чувства. Ще измита неизречени думи. Ще ни остава в мълчание.
Да търсим. Да срещаме. Да питаме. Да обичаме. Да рискуваме. Отново да погледнем другия. Да му се доверим.
Да споделим. Да живеем.
Защото несъвместимостта за едни може да се окаже съвместимост за други! Краят на едно приятелство за вас, е начало на ново приятелство за други.
Зависи на кой бряг си и в каква посока искаш да отплаваш. А понесеш ли се по течението, вятърът ще ти даде тласък да продължиш. Напред! Към едно летище, един терминал, няколко часа престой, вълнуващи разговори, дълъг полет, среща с друг свят и една усмивка, която те очаква…
