Вцепенени от лед улици скърцат под напора на коли. Уличната лампа свети немощно, а някаква част от нея – откършена и незакрепена, скърца и се удря в желязното ѝ тяло при всяка въздишка на вятъра.
Мирише на запалени газове, дим от комини, студ и уж току-що изпечен хляб, както твърдят в хипермаркета където сме сега. Колите се движат напред-назад като хипнотизирани хлебарки. Хора като орки с препълнени торби, багажници, кореми и усмивки пазаруват както се пазарува преди Апокалипсис.
По-студено отколкото ти се иска е, дрехите са катове, ръцете вкопчени в джобовете. Свири музика – на северните ледовити ветрове, симфония в сиво и бяло.
Ден 1
Тя е беловласа, облечена в анцуг с навити крачоли, за да не се влачи из локвите, спретната, в инвалидна количка. До нея – придружител.
Познах го – съсед ми е, живее на долната улица. Макар да е към 50-те, косата му е такава, каквато я помня като дете. Леко отнесен във всеки един момент, витае повече отколкото живее в този град. Виждала съм го да брои в дълбоката си като кладенец шепа жълтици-стотинки. Виждам и как с годините зъбите му намаляват с всеки изминал месец. И дрехите му са такива, каквито ги помня като дете – само поизбеляли и възголеми, висят, а вятърът ги гъне като пране.
Той е слаб не от болест, както би помислил човек, слаб от глад. Събира храна от кошчетата на съседите си и като озверяло от глад куче рови там, на момента, с черни нокти и кафяви като шоколадови пръсти.
Живее в една къща със свои роднини. В тяхната къща, но не и в тяхната вселена. Като непознати, които дишат еднакъв въздух, имат еднаква кръвна група, но не виждат едно и също слънце. Неговото слънце залезе през 2004 г., когато майка му и баща му си отидоха. Оказа се, че не е пораснал достатъчно, за да се справи с живота. Едва проходил, едва говорещ, съвсем буквално, наивен като дете и незнаещ как да харчи парите, които припечелва в своите работи.
Жената в инвалидна количка и той, стаен и гледащ. Чудех се какви са си един на друг. Любов, рамо, за да преживяват. Познати? Никой не знае същността на общото им съжителство.
Чакат, стаени в тази предлунна нощ някой да остави пазарската количка, която да върнат, за да вземат 50-те стотинки от това начинание. Всяка вечер са там. Количките – по-рядко изоставяни от всякога, като напук. Понякога пушат – димят тъжно никотиновите коминчета и топлят за сакрални около 7 минути.
Ден 21
Вече няма количка, подпира се на патерица и чака колички. Той седи настрани, съвсем небрежно, сякаш не са заедно.
Смяна на стратегията.
Ден 34
Сама е. Чака ли чака.
Вашата количка, която ви мързи да върнете или се правите, че забравяте. За хляб и цигари, вероятно.
Ден 55
“Извинявайте, бихте ли имали против да върна количката Ви вместо вас. Много ще съм благодарна” – казва тя с невероятно приятен глас и впива очи, които са мъдри, интелигентни очи на човек с достойнство.
Душиците, които срещу ѝ дават повече от това – я някоя покупка, я някой лев. Тя не злоупотребява.
“Не, не искам повече от това да върна количката ви, вие имате дете.”
Оказа се, че и тя живее наблизо. Вечер я виждам как часове наред, местейки патерицата си тя се прибира или излиза. Когато се поумори, спира, опира се на нечия стена и пали поредната тъжна цигара.
Ден-не-знам-кой-си
Не съм я виждала отдавна. Много отдавна. На нейно място пред магазина се появява малък чудак, който повтаря всичко по няколко пъти, хем на себе си, хем на хората.
Подавам му торбичка с храна, той я отваря и казва хипнотизиран:
– Кисело мляко, кисело мляко, кисело мляко – като латерна с монотонен глас. Облечен като генерал – от кръста нагоре, пижама – отдолу. И има нашивка на рамото си с необяснима символика.
Опъва вестник досами вход на осветения и топъл хипермаркет, насред хора и лакомо задъвква храната.
Пак си мисля за Жената. За вежливата ѝ свенливост, късата бяло-сива коса, къде я е подхлъзнал живота. Какво яде, къде спи, какво сънува, как оцелява в този студ, какво я държи там?
Междувременно попадам на статия от града, в която описват смъртта на „известна наркодилърка”, която няма кой да погребе. Намерили я стихнала на масата, с ръка опъната като жертвен олтар на игли и отрови. В малката си, подредена, ретро стая. Ненейната стая. И на придружителя.
Остъклената тераса е празна. С изключение на патерицата ѝ. Тя е омотана в бинт и стои все още. Всеки път, когато минавам край дома им, патерицата сякаш е пораснала с още малко, вече допира тавана, гигантска и вечна –
патерицата, която да напомня, че някога и този човек е бил на тази земя
Вместо паметник (няма си никого), вместо некролог (няма кой да тъгува за нея), вместо погребение (кой да я изпрати)…
Живот на фона на нашия – като тапети, окървавени от размазани комари – тази или онази малка смърт. И колко е лесно да сложиш алената буква на гърдите на смъртник, за да излекуваш собствената си гузност, че не направи нищо за тази или онази жена, този или онзи човек, дете, който и да е, в чиито протегнати шепи сипахме само от торбите си с нищо.
Цъкат съседите като часовници: ”Как не сме се сетили?”, „Как е възможно това”, „На очите си не можем не повярваме”…
И за миг, като с вълшебна пръчица забравихме как тя съвсем деликатно съществуваше по улиците на града, без натрапчивост, без укор, само в усмивка и желание да припечели заветните 50 стотинки, които да похарчи с чисто сърце.
Всеки път, когато видя изоставена на средата на нищото количка си мисля за нея. Дали връща на мястото им количките в Онзи Свят?
А тя ще почива в мир и не съвсем, облепена цялата с етикети и плюнките на един народ. Защото знаеш ли какво се случва от вътрешната страна на душата?
Прочетете още… Да попаднеш в лапите на самотата
