Мнозина го цитират, без да са прочели и ред от него. Само защото разсъжденията му за политиката звучат актуално. Името му се свързва с най-противните политически и нравствени противоречия и теории. Разбран ли е правилно Макиавели?
“Няма дело, по-трудно по замисъл, с по-съмнителен успех и по-опасно за осъществяване от въвеждането на нови порядки”.
Николо Макиавели е роден на 3 май 1469 г. във Флоренция. Това е времето на Златния културен век на града, но и на сериозни обществени промени. Владетели се издигат и падат, градове разцъфтяват и упадат. Сякаш в този момент Фортуна (Съдбата) имала власт над всичко, но никой не можел да я контролира.
Макиавели става свидетел на издигането и падането на Цезар Борджия, който ще бъде образецът за владетел, по който мислителят изгражда основния си труд. Вижда още “властването” на папа Юлий Втори. Като държавен служител на Флоренция Макиавели изпълнява мисии до краля на Франция Луи XII и императора на Свещената Римска империя Максимилиан.
Определят го като най-големия прагматик на всички времена
Забележителен философ, чиито възгледи се опират изцяло на собствените му наблюдения и опит. Те шокират обществото и го карат да мисли, че е вдъхновен от дявола.
Макиавели служи 14 години на държавата и следи зорко политическите събития. Стига до извода, че най-умните управници са онези, които действат тогава, когато моментът изисква тяхното действие и се оттеглят, когато е наложително.
“Народът по природа е непостоянен и лесно можеш да го убедиш в нещо. Но е трудно да затвърдиш у него това убеждение. Затова трябва да бъдеш готов, когато народът престане да ти вярва, да можеш със сила да го заставиш да ти вярва”.
След като е отстранен от управлението (когато пада Републиката и на власт във Флоренция идва Лоренцо де Медичи), създадената дистанция позволява на Николо Макиавели да наблюдава политическата игра и нейните правила неангажирано. Двете му най-важни произведения са Владетелят и Размишления върху първите 10 книги на Тит Ливий. В тях той разглежда издигането и упадъка на държавата и средствата, с които владетелят може да ѝ даде сигурност. Мислите му представят политиката като изкуство.
Не е съгласен с Аристотел, че човекът е политическо животно, естествено предразположено към дадена социална йерархия. Защото според Макиавели в природата нищо не предопределя ролята на един да е роб, а на друг – владетел. Но именно владетелят си поставя задачата да бъде достатъчно убедителен и авторитетен, за да установи законен ред, който да се приеме от всички.
“Мъдрият владетел трябва да действа така, че неговите поданици по всяко време и при всички обстоятелства да се нуждаят от държавата и от самия него. Само тогава ще му бъдат верни”.
Подтикът да се постигне успех дреме у всеки човек. Макиавели вярва, че всички средства са оправдани, ако служат на тази цел. Наблюдавайки силните и богатите,
стига до извода, че човечеството е корумпирано
Предостави ли им се случай, хората избират пътя на злото, за да се самооблагодетелстват. Това явление може да се нарече патология на държавата. Човечеството е жестоко, сляпо, самозабравящо се в страстта си за удоволствия, власт и печалба. А това е естествен факт. Всеки човек е лош и ще прояви злата си природа рано или късно. Хората винаги ще поставят собствените си интереси над обществените и никога няма да направят нещо, “освен по необходимост”.
“Който спомага за могъществото на друг, той загива. Защото това могъщество е създадено или с изкуство, или със сила. А едното и другото предизвикват подозрителност у този, който е станал могъщ”.
Добрият владетел не бива да се подвежда и да мисли, че поданиците му няма да потърсят личния си интерес при първа възможност. Присъща на всички общества е борбата с конкуренцията. Успехът зависи от конкретната ситуация и правилния начин на действие. Целта е успехът и той стои извън категориите Добродетел и Порок.
Омразата към Макиавели има религиозна основа
Римокатолици, протестанти, йезуити го мразят заради това, че отхвърля териториалните амбиции на папството. Сочи ги като една от най-главните пречки за националната независимост. За него езическите религии с преклонението пред боговете били извор на сила, вдъхвали храброст и върху тях се градяло общото благо. Но тази жизненост се загубила, когато християнството започнало да проповядва скромност и покорство. В Размишления върху първите 10 книги на Тит Ливий казва, че Христос не спасява човечеството. Християнството ускорява упадъка, възхвалявайки смирените, като оставя света във властта на самонадеяните и злите.
“Ако нашата религия изисква от нас сили, то е само за да сме годни да търпим, а не за да извършваме мъжествени деяния”.
Като рожба на Ренесанса Макиавели обвързва идеята за възродения човек с държавната организация. Той е първият европеец, който твърди, че народите имат нужда от независим живот. Тиранията задържа развитието на градовете. Величието се заключава в свободата, а нейната цена е непрекъснатата бдителност.
“Жестокостта на народните маси е насочена срещу този, който според тях може да посегне на обществените блага. Жестокостта на владетеля е насочена срещу онези, които според него могат да посегнат на неговото собствено лично благо”.
Голямата му мечта е обединението на всички италианци в една държавна структура, опряна на закона, която да осигури личната сигурност, обществения ред и политическите свободи. Неправилно е разбиран Макиавели, че свежда държавата до грубата брутална власт. За него властта е неотменим елемент, но става истински държавна,
когато се крепи на правото или на закона
Днес терминът макиавелизъм има значението на грозно коварство и хитри политически ходове, както и на етическа система, при която целта оправдава средствата. Но прозрял човешката природа, Макиавели вижда успеха в умението на владетеля да контролира хаоса чрез върховна власт, която да се запази дълго и “според най-малкото зло”. Затова той трябва да печели слава и да отстоява позициите си. Тъй че не винаги е разумно човек да е морален.
Повдигайки завесата на политиката, Макиавели е прокълнат с име, което да ни отблъсне от него. Може би по този начин политиката се предпазва от вмешателство. А това показва, че е бил на прав път.
След толкова години, но и след тази статия, ще взема да взема да прочета нещо от Макиавели. Или поне за него.
Има нещо объркано статията ви – Лоренцо Медичи Великолепният умира на 8 април 1492 г., и няма как роденият на 3 май 1496 г.според вашата статия Макиавели да му е съвременник!!! Това поставя под безусловно съмние свички ваши разсъждания за него.
Хубаво е когато човек публикува такива статии да е проучил достатъчно добре фактологията, а тя е, че Макиавели е роден на 3 май 1469 и е бил младеж по време на управлението на Лоренци Медичи. От тук следва, че 1-вата част от вашата публикация, касаеща живота на Макиавели не е издържана и не е вярна!!