Със сигурност сте чували максимата, че когато човек иска силно нещо, със сигурност намира начин да го постигне. Е, за един такъв българин ще си говорим днес. Искал да стане лекар, но не му позволили. И станал музикант. С международни успехи. И художник с много продадени картини. Както и успешен пчелар, чиито книги и статии се четат в България, Германия, Австрия, Швейцария. Името му е Никола Беров.
Причината да ви разкажем за него е книгата му Един българин търси родината си. Представянето ú е на 1 април 2017 г. пред българската общност в швейцарския град Санкт Гален, където Беров прекарва много години като музикант в местния симфоничен оркестър.
“С тази книга целта ми не е да изтъкна моята личност, както и да представя на показ моите постижения. А по-скоро да събудя и в най-закътаното кътче на душата на всеки човек самочувствието, както и желанието да се бори и реализира всички свои качества – а те съществуват у всеки от нас. При всяко мое начинание единственото, което ме водеше и ме тласкаше да се боря, за да просъществувам, беше
надеждата, че ще успея
Никола Беров е роден на 26 ноември 1927 г. в търговищкото село Пробуда. Има щастливо, пък макар и бедно детство на село и по-късно в близкия град Търговище. Още от малък свиква да работи и учи едновременно, тъй като трябвало да помага в ресторанта на баща си. Когато идва 9 септември 1944 г., за семейството настават нелеки времена. Бащата е лишен от заведението си, има и “посещения” с болезнен изход от милицията.
Никола иска да следва медицина, но не получава нужната му бележка за благонадеждност. Същото се случва и когато опитва да запише математика или физика. Изпратен е да отбива военната си служба в поделение на прочутите навремето Строителни войски. Това, което го спасява, е хобито от ученическите му години – обичал да свири на китара. Извикват го да свири и пее в нов ансамбъл на армията. И това са първите му професионални музикални изяви, които щели да отворят най-голямата врата в живота му.
След казармата, вече на над 20-годишна възраст, захваща да учи инструмента виолончело. Твърде късно е, вярно, но и на него не му липсват нито амбиция, нито мотивация. Една вечер обаче се налага по спешност да напусне Търговище и да избяга в София – само с челото и един малък куфар лични принадлежности.
В столицата продължава да учи челото, свири и в малък оркестър, за да се издържа. За много кратко време
Никола Беров става толкова добър
че свири трудни сола за чело на композитори като Чайковски, Хайдн, Сен-Санс, Бокерини. Стига до челист и дори солист в Оркестъра на радиото. Но публични изяви и записи не може да има. Въпреки това през 1965-66 г. е на работа в столицата на Куба Хавана. А през 1968 г. пристига на работа в симфоничния оркестър на швейцарския кантонален град Санкт Гален. В близост до него живее и до днес.
В различни периоди от живота си се сблъсква с трудности от различен характер, които заплашват работата му като музикант – като здравословни или проблеми в семейството например. В такива моменти винаги хваща да се занимава с нещо допълнително. И понеже подхожда със същата страст и упоритост, с която захваща навремето челото, успява да постигне успехи във всяко ново начинание.
Започва да рисува на почти 50-годишна възраст. Прави няколко самостоятелни изложби, продава много от картините си. След това идва ред на бойните изкуства. Карате за начало. Тренира усилено и редовно, отива на обучение в Куала Лумпур в Малайзия и издържа изпит за първи дан с правото да отвори школа. Няколко години по-късно се занимава и с Тайчичуан – древно китайско бойно изкуство.
Заради здравословни проблеми започва да общува с
пчелари и сам става такъв
Изучава задълбочено пчелното общество, но и физическите и химическите закони, които влияят на живота на пчелите. Успява да настани десетки кошери. Добива много мед, прави и пчелни семейства. С това занимание успява да изплати кредита за къщата си. Пише статии, които се публикуват в страните от немски говорещия свят и в България. Издава и две книги за пчеларството. “Природата е най-добрият учител, само че никой не иска да ú стане ученик“, пише Никола Беров в автобиографията си.
На късни години започва да учи английски език, дори заминава за Оксфорд на няколкоседмичен курс по езика през 1994 г. Захваща се със стрелба с лък по време на езда. Типично древнобългарско занимание. Дори лъкът му е типичен старобългарски. Явява се на турнири в Швейцария и успява да се класира в почетната тройка. И всичко това на възраст и успоредно с основното му занимание – музиката.
“КОГАТО ЧОВЕК РАБОТИ, НАТРУПВА БОГАТСТВА С НЕВЕРОЯТНО ГОЛЯМА СТОЙНОСТ. ВАЖНОТО Е ДА НАМЕРИШ ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ ДА ПОКАЖЕШ ПОСТИЖЕНИЯТА СИ. ЧАК ТОГАВА СИ НЯКОЙ“
– казва той.
В личен план Никола Беров изживява две любови (с българка и с негова ученичка-швейцарка), създали две семейства с общо четири деца и завършили с два развода. Въпреки това той продължава да е деен, да пътува и след всяко препятствие да атакува несгодите с настървението за живот и успех, каквото винаги е притежавал.
Достигнал преклонна възраст обаче, той неминуемо си задава въпроса кой е и какъв е. Прави редица
паралели между България и Швейцария
като натрапливо се усеща сантиментът и обичта към България, от в която е имал много разочарования и критичното отношение към Швейцария, в която прекарва по-голямата част от живота си.
“Чужденците са тук, в Швейцария, нежелани и паролата е по възможност всички чужденци да напуснат Швейцария, но не и завършилите висше образование. Половин век интелигенция е всъщност интелигенцията, дошла от чужбина. Доколкото съм чувал, повече от 60% от медицинския персонал са чужденци. Важното е, че никой не съжалява за всичко това и всички са доволни“, казва Никола Беров.
И допълва с паралел от България. “България прогонва интелигенцията си. Прогонва цвета на народа си, но иска да се нареди заедно с другите страни на едно ниво в Европа… С мъка на сърцето гледах и гледам винаги, когато се връщам всяка година в България, корупцията, която се беше вече твърдо загнездила при всички слоеве на българското общество и продължава да се шири… Интелигенцията знае много и за нея е по-трудно да се подчини на държавната власт… С обширни познания се свиква на всяко място. Думата “родина” става относително понятие и е свързана по-скоро с природата, отколкото с начина на живот”.
Вероятно затова като заглавие на книгата си поставя именно въпроса за търсенето на родината. “Аз с моята швейцарска пенсия можех да живея в България разкошно, при това имам и собствено жилище, нещо обаче не ми вдъхна доверие в страната, в която съм отраснал… Аз мога да отида където си искам. Но идват моменти, когато въпросът е: къде е всъщност моята родина?“
Какъв отговор дава на последния въпрос? Това ще разберете, ако прочетете автобиографията на Никола Беров Един българин търси своята родина.
