Разказът Носорог е написан от Стилиян Иванов. Сайтът приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете две нови рубрики, посветени именно на тези две теми – Време за поезия и Време за разкази – където освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.
Носорог
от Стилиян Иванов
Носорогът живееше сам в последната къща на нашата улица – там, където небето се скосява и щъркелите стоят наведени в гнездото си върху високия стълб пред ръждясалата порта. Ниският му дом едва се виждаше от улицата, скрит зад гъстата гора от високи тополи, която покриваше целия двор, а в сянката им, засадени от двете страни на каменните пътеки, протягаха нагоре към оскъдната светлина клоните си дрянове и лешници. Разлистени розови храсти подпираха изгнилите дъски на оградата да не паднат и тежкият им, лепкав аромат, който пазеше цветчетата от студа, сутрин се стелеше на вълни по тротоара.
В короната на една от тополите гнездеше двойка царски орли и всеки път, когато на хоризонта се зададеше буря, двете силни птици излитаха високо в небето и дълго се бореха с тежките, черни облаци, а на земята около нас падаха овъглени пера и разкъсани светкавици. Често пъти успяваха да ги отклонят в друга посока и това бе причината над нашата улица много рядко да валят поройни дъждове. Във вътрешността на закачената до портата пощенска кутия по цяло лято мътеха яйцата си синигери, потънали сред пух и меки клонки, и когато ние – децата от съседните къщи отивахме да видим новоизлюпените пиленца, Носорогът ни доверяваше, че те са единствените писма, които наистина се радва да получава.
В дъното на двора се бе наклонила стара, дървена постройка, под чийто покрив заедно се грижеха за потомството си неговите кокошки и гълъби. Дребното му и бързо като ракета куче по цял ден ги обикаляше и огласяше с трескавия си лай тихата ни улица, отдадено изцяло на инстинкта си да ги пази от пернатите хищници. За всички нас домът на Носорога беше известен като Къщата с птиците.
Самият той през деня почти не излизаше извън двора си и това се дължеше най-вече на огромните усилия, които се налагаше да полага рано остарялото му, болно тяло за всяка една стъпка или движение. Когато извършваше редките си, кратки разходки пристъпваше в свой собствен, неравен ритъм, подпрян от страната на по-късия си крак върху дебел, буков бастун с изгладена от стискане ръкохватка. Често спираше да почива, бършейки потта от високото си чело със сива кърпичка, която вадеше от джоба на карираното сако с късите пръсти на подпухналата си, трепереща ръка.
Бабите и дядовците ни, които бяха по-възрастни от него, говореха със съчувствие за страданията и недъзите му. Случваше се майките и бащите ни, чиито години бяха по-малко от неговите, да му завидят за факта, че никога не му се е налагало да се труди ежедневно като тях. Но ние знаехме, че Носорогът има и упражнява своя професия, въпреки че така и не успяхме да разгадаем каква точно е тя.
Понякога пред портата му спираше красив черен автомобил и от него слизаха мъж и жена, носещи тъмни кожени куфарчета в ръка. Влизаха в дома му и обикновено прекарваха вътре целия ден, а през отворения прозорец на стаята до нас долитаха отделни думи от съсредоточени разговори и висок, продължителен смях. Когато слънцето започваше да залязва, той ги изпращаше до колата и след като заминеха, сядаше да си почине на пейката отпред, която ние вече бяхме обградили, насядали върху топлите плочки на тротоара, любопитни да разгледаме тръгващите си гости.
През вечерите след тези посещения той обикновено се чувстваше уморен, защото, както ни казваше, цял ден се е трудил упорито и изгубил много енергия и думи се прибираше рано, за да си легне. А на нас ни се налагаше да изчакаме до залеза на следващия ден за игрите, на които той ни учеше или за новата увлекателна приказка.
В онези години прекарвахме почти всичките си дни долу, край реката. Къпехме се с часове в дълбоките, студени вирове, ловяхме с ръце риба в подмолите на бреговете ú, преследвахме зелените гущери през гъстите храсти и досаждахме на увитите около ниските клони на дърветата смокове. Излиташе понякога току пред нас изпод тревите уплашена яребица или някой млад фазан, само за да кацнат след едва няколко метра, и ние, излъгани от убеждението си, че те не са способни на по-дълъг полет, започвахме шумно и безрезултатно преследване.
След като се насищахме на гонитбата, лягахме притихнали край някой от изходите на лисичия лабиринт на върха на ниската могила, за да погледаме играта на малките, ако имахме късмета да се покажат. Когато наблизо минаваше някое от стадата с овце, кръстосващи полето, подхващахме оспорвано състезание със силните овчарски кучета по улов на сиви полски мишки. Наблюдавахме с любопитство новия пчелен рояк, появил се сред клоните, или беряхме млади гъби по зелените поляни. И чакахме да дойде вечер, за да се отправим забързани и нетърпеливи към къщата на Носорога. Там сядахме на тротоара пред портата на дома му, докато той дойде при нас и да ни подари нова игра или приказка.
Привлечен от шумната глъчка на гласовете ни, Носорогът излизаше от къщата си, прекосяваше двора под дърветата с тромавото си накуцване, настаняваше се на пейката, спирайки продължително погледа си върху всеки един от нас, сякаш търсейки да открие някаква, видима само за него промяна, усмихваше се широко и вечерта ни започваше.
Обичахме пленителните игри, които знаеше и на които ни учеше. Подредени в нашия малък кръг, ние наблюдавахме как той се изправя в целия си ръст, изпънал тялото си като струна и протяга ръцете си нагоре, сякаш да откъсне узрелия невидим грозд от лозата на нощта. Слушахме го как с тихия си шепот изговаря многократно старото име на луната на забравения език на дедите ни и изведнъж тя плавно започваше да слиза към нас като огнена сълза, търкулнала се по бузата на небето, и се спираше пламтяща в разтворените му длани.
Носорогът сядаше на пейката и я поставяше внимателно върху земята пред себе си, след което старателно се захващаше да моделира и изглажда блестящия ú диск, придавайки ú формата на идеално кръгло, огнено колело, което след това търкулваше надолу по неравната ни, къса улица. И ние дълго тичахме след него, всеки стиснал в ръка по една откъсната от тополите в двора му дълга клонка, направлявайки го с тях в желаната посока. Кръглата луна се търкаляше пред нас, рисувайки по прашния път лъкатушещи огнени линии, които светеха в нощта дълго след като останали без сили се спирахме. А Носорогът я връщаше обратно горе сред звездите.
Понякога той сваляше една от тези далечни и мънички звезди, отново тихо шепнейки древното ú име и я подаваше на най-настоятелния от нас, успял първи да протегне ръце, за да я грабне. А останалите сгъстявахме кръга си, допрели рамене и обърнали лица един към друг. Детето със звездата започваше да обикаля бавно около групата ни, захлупило я в малката си шепа, като се стараеше да я пусне незабелязано на земята зад някой от нас. А този, зад когото се озовеше звездата трябваше да се усети достатъчно бързо, че е зад него, за да успее да се обърне и да я улови, преди тя да се издигне като бляскава пеперуда нагоре към небето.
Любима ни беше и играта на криеница през най-ярките нощи. За нея Носорогът изваждаше от вътрешния джоб на сакото си късо и остро сгъваемо ножче, с което изрязваше тънко парченце от извиващия се над главите ни Млечен път, и започваше да го разчепква като вълна. А то нарастваше подобно на захарен памук, покривайки цялата улицата до височината на комините. Ние се пръсвахме под бялата мъгла от проблясващ звезден прах и дълго се криехме и търсехме един друг сред скалните отломки на кометите.
През други вечери той ни разказваше своите чудни приказки, които винаги бяха населени с най-странните същества, които можехме да си представим. Узнавахме за бързокрилите лястовици, хранещи се с падащи звезди, улавяйки ги като мушици в своя полет. Описваше ни коне, живеещи под водите на моретата, препускайки на воля сред коралите и пасейки цял ден по покритите с водорасли полета на дъното.
Слушахме унесени за мънички хора, строящи своите градове дълбоко под земята, а за пътища им служеха прокопани от къртиците тунели. И за летящи риби, хвърлящи своя хайвер сред ледените топчета в подмолите на градоносните облаци. Огромни зайци прегризваха цял дъб ей така – все едно е вкусен, хрупкав морков. Разказваше ни, а героите на неговите приказки се настаняваха в мислите и сънищата ни и оставаха там за дълго.
Нерядко се случваше и Носорогът да ни помоли да му опишем приключенията си по бреговете на реката. Към нея той изпитваше силна любов, превърната от невъзможността да стига вече до нея в тежка и лепкава носталгия. Той слушаше внимателно нестройните ни, звънливи истории, а една едва видима тъга пълзеше по лицето му като гъсеница. Когато и последният от нас замълчеше, споделил най-ярките си речни впечатления от изминалите дни, Носорогът винаги подхващаше един и същи разказ, чийто герой бе той самият, и който наричаше Приказка за Надеждата.
Говореше ни как един ден ще замине да живее в далечна страна, където земята е покрита със ситен и топъл пясък, а морето, което мие бреговете ú, става дълбоко много бавно. Там ще построи малка къща с бели стени, а вратите и рамките на прозорците ще боядиса в синьо. Дворът ще гледа към морето, планината отзад ще е достатъчно висока да спира студения северен вятър, а небето ще е чисто и високо.
Край ниската каменна ограда ще растат портокалови дръвчета, неравна пътека ще се извива сред вечно зелената трева. Ще се грижи и там за едно куче, но то ще е черно и голямо. И на това далечно място ще се сдобие и с ново тяло за него самия – силно, здраво и издържливо. Въдицата ще е винаги подпряна на стената отвън, а много книги ще са наредени по полиците на широката и тежка, дървена библиотека. Сутрин ще закусва с портокали, откъснати от дърветата в двора, а вечер ще изпича върху жаравата на огнището уловените през деня риби, преди да се отпусне за почивка в леглото си, разтворил някоя стара, позабравена книга.
Но тези моменти, посветени на неговата тъжна надежда, биваха винаги кратки и след тях неизменно настъпваше времето на Носорога. Той ставаше от пейката и откъсваше един бодил от стеблото на най-близкия розов храст, близваше го с език и го залепяше на върха на носа си. Бавно и внимателно придърпваше трънчето нагоре, масажирайки го с върховете на пръстите си от плоската основа към острия му връх и ние наблюдавахме притихнали как то расте и се удебелява, докато се превърнеше накрая в здрав и тежък рог.
След това той извиваше гръб и леко навеждаше надолу глава, а от гърлото му започваше да излиза приглушено, ниско пръхтене. И ние, преструвайки се на изплашени, се разбягвахме с писъци по улицата. Носорогът се понасяше след нас в изморително и дълго преследване, избавил се за миг, сякаш по чудо, от своята бавна тромавост, понесъл се над пътя с бързината на храбро и игриво животно, а кафявата прах, която се вдигаше под стъпките му залепваше върху изпотеното, задъхано тяло. И в малките му, треперещи очи пламваше ярка искра на чиста радост, докато отметнал назад глава надаваше гърления си вой нагоре към блестящата опашка на Малката мечка.
Тази наша игра на гоненица продължаваше винаги до късно и спираше едва тогава, когато родителите излизаха на улицата и с нетърпящи възражение гласове ни съобщаваха, че е станало време да се прибираме. Малката ни група се разпръсваше като ято уморени врабчета към околните къщи, а Носорогът поемаше накуцвайки по пътеката под тополите към своята тъмна стая, стиснал в свободната си ръка сваления вече рог.
Беше една от последните топли вечери на отиващото си лято, малко преди студените есенни ветрове да се появят както винаги, сякаш от нищото, за да издухат прелетните птици към по-южни земи и да разпалят дълго тлеещата жарава на огнищата в изстиналите ни домове. Ние тичахме по улицата, застлана с килим от окапалата шума на оголените дървета, а Носорогът ни преследваше и учестеното му пръхтене се смесваше с радостните ни викове и пронизителните писъци на най-малките. Родителите ни се бяха събрали при отсрещния край на улицата, пред нашата къща, и усмихнати наблюдаваха гонитбата, подвиквайки от време на време одобрително и доволно.
В разгара на играта ненадейно най-мъничкото момиченце от нашата тичаща група, треперещо в радостно вълнение от играта, залитна в своя бяг и сменяйки рязко посоката се озова на пътя на препускащия Носорог. Напълно погълнат от своята роля в преследването и изненадан от неочаквано появилото се пред наведената му глава дете той не успя да спре и го закачи с върха на рога, събаряйки го по очи върху прашната земя.
За миг сякаш всичко спря. Дори вятърът престана да духа и бухалът застина във въздуха по средата на своя полет. Секунда след това изплашеният плач на детето задвижи отново хода на вечерта. Майките и бащите ни се затичаха към нас, а обърканият Носорог клекна над плачещото момиченце и внимателно го изправи. От очите му по бузите се стичаха едри сълзи и падаха към топлата, кафява прах на улицата, а върху бялата рокличка на дясното рамо, там където рогът беше ударил, като бледо розово листенце се червенееше малко, кърваво петно.
Носорогът стоеше на колене вцепенен, хванал детето за раменете и вперил широко отворените си очи в кръвта, а когато родителите ни дотичаха, майката го изтръгна от ръцете му и заобиколена от останалите жени го понесе забързана към къщата си. Бащите ни обградиха Носорога и улицата ни се огласи от яростните им викове, а след като той се изправи, започнаха да го блъскат с все сила към отворената порта на дома му. Един от тях се пресегна и изтръгна дебелия рог от носа му, хвана го с две ръце и го стовари върху коляното си, но не успя да го счупи и с крясък го захвърли през оградата към тополовата горичка. Носорогът пристъпваше олюлявайки се към дома си си, а когато влезе вътре, мъжете затръшнаха ръждясалата порта зад гърба му, хванаха ни за ръце и ни поведоха към домовете ни.
До късно слушах тази нощ майка ми и баща ми да разговарят припряно навън на двора, а докато на следващата сутрин закусвах в тясната ни кухня, те седнаха до мен и ми съобщиха, че от сега нататък ми забраняват не само да играя с Носорога, но и да се приближавам до неговата къща. Когато по-късно през деня плувахме в дълбокия вир до моста, узнах от останалите деца, че и те са получили същата забрана.
Тази вечер се събрахме на пейката пред нашия дом, който беше най-отдалечен от Къщата с птиците. Доведоха и малкото момиченце, чиято рана се оказа не толкова сериозна и вече започваше да зараства, но уплахата от предната вечер все още се забелязваше в примигващите ú очички.
Когато първите звезди заблестяха по небето, забелязахме Носорогът да излиза от портата на дома си и подпрян на масивния бастун дълго гледа към нас така, все едно обмисля нещо трудно и важно. В един миг, сякаш стигнал до решението, го чухме как въздъхна тежко и замятайки болният крак пред здравия се запъти към нас. Тогава бащите ни, които го наблюдаваха внимателно, станаха от местата си и тръгнаха срещу него, а когато го приближиха, спряха и заговориха тихо. Той също разговаряше шепнейки, така че никой от нас не успя да чуе какво си казаха, но когато разговорът приключи Носорогът се обърна и се прибра обратно в двора си, а мъжете, след като го изчакаха да затвори зад себе си портата се върнаха и отново седнаха сред нас.
Малко по-късно до слуха ни стигна ниското пръхтене и топуркането от тежкия му бяг между стволовете на дърветата, сподиряно от възбудения лай на дребното куче и се досетихме, че той е поставил своя рог от розов бодил, превръщайки се в Носорога от предишните вечери. Но на нас вече не ни беше позволено да тичаме заедно с него. Всички седяхме с наведени глави сред майките и бащите ни и в тихата вечер смълчани слушахме звуците на самотната му игра.
Трудно свиквахме с тази промяна, а настъпващата есен с нейните кратки вечери не успя да улесни много положението ни. Родителите ни полагаха големи усилия да ни отвлекат от мислите за забранените игри. Измисляха и вземаха дейно участие в нови, с които да ни разсеят. Но те не успяваха да заменят луната и звездите, с които бяхме свикнали. Всеки от нас се опита да ги разубеди и да променят позицията си по отношение на Носорога, но въпреки настоятелните ни опити, те останаха непоколебими в решението си.
Дори когато момиченцето, което бе пострадало при инцидента, веднъж се разплака и преглъщайки сълзите си с треперещо гласче започна да повтаря, че иска да играе пак с Носорога, майка ú я вдигна на ръце и я прибра вкъщи. Там, след като детето се успокои, му беше обяснено, че не могат да допуснат да бъде наранено отново.
Когато някой от бащите ни минаваше покрай Къщата с птиците, Носорогът, ако се случеше да е на двора или близо до портата, се опитваше да го спре и заговори. Всички го подминаваха, без дори да го погледнат или изслушат. Понякога вечер долавяхме звуците от неговия бяг сред тополите, но дори и тогава пред нас родителите ни се правеха, че не чуват нищо. Така измина цялата есен и в селцето ни дойдоха първите зимни дни.
Заедно с тях една сутрин пристигна познатият ни автомобил с мъжа и жената, а зад него паркира дълъг бял микробус, от който слязоха двама непознати. Четиримата поговориха кратко с Носорога, който ги посрещна на портата, и без да се бавят се заловиха да изнасят кашони и чували от дома му и да ги редят в каросерията на буса. С останалите деца седяхме на тротоара пред нашата къща и ги наблюдавахме, а когато някой от възрастните се зададеше по улицата, спираше за малко до нас, мълчаливо загледан в изнасянето и товаренето на багажа, изсумтяваше тихо и без да продума продължаваше по пътя си.
В ранния следобед двамата непознати затвориха вратите на микробуса, размениха няколко бързи думи с мъжа и жената, попълниха старателно нещо в един тефтер, който последните им подадоха, и след като им го върнаха обратно, се качиха в превозното средство и изчезнаха зад завоя на улицата. Двамата ни стари познайници се скриха в дома на Носорога и когато тази вечер се прибрахме от пейката ни на улицата, автомобилът им все още стоеше паркиран пред дома му.
След като се събудих на следващата сутрин, с изненада установих колко тиха беше къщата ни. Излизайки на двора открих, че той е празен и когато го обиколих целия, без да срещна никого, излязох на улицата. Там бяха всички – и родителите ми, и съседите, и децата, които вече се бяха събудили. Стояха неподвижни, изправени пред портите на домовете си, загледани в небето, където двата царски орела преследваха летящото в паника ято гълъби на Носорога.
Когато настигаха и забиваха острите си нокти в поредната птица, дъжд от окървавени бели пера падаше върху улицата ни, по която хаотично тичаха пуснатите на свобода кокошки, а дребното куче подскачаше сред тях и лаеше отчаяно към небето. Автомобилът, паркиран вчера пред Къщата с птиците беше изчезнал и по всичко личеше, че нашият Носорог също беше отпътувал с него.
В самия край на тази година, няколко дни преди Коледа, пощенският служител достави, завързал върху багажника на колелото си, по един обемист колет до всеки дом на нашата улица. Върху тях старателно бяха написани адресите ни и имената на получателите, но това на подателя липсваше. Когато отворихме пратките установихме, че те са пълни с едри и ароматни, оранжеви портокали. А след като извадихме плодовете всеки от нас откри на дъното на кашона си да лежи по един късичък и остър бодил от роза.
След осемнадесет години колетите спряха да пристигат.
