Тази вечер за гушата ме е стиснала носталгията. Навън духа силен вятър. Зимата е неочаквано, чак плашещо топла. Не както у дома – минусови температури през февруари. Или поне така беше, когато бях дете. А иначе всичко върви по обичайному. Но… на стените на две мои приятелки във Facebook се появиха две стихотворения, които ме разтърсиха и затова реших да ги запазя, за да мога един ден да ги прочета и на децата си.
Първото ме разплака още, докато го четях. Преди две години зимата беше също такава топла. Когато си тръгвахме от България след коледните и новогодишни празници, майка ми извади една китка кокиченца от градината, директно с луковичките и ми ги даде, за да ги засадя в саксия и малките ѝ внучки да им се радват. „Дано миришат и в чужбина…“ Ако попитате децата – да, ухаят и сега.
Защото са български и защото са от баба…
На изпроводяк
С ръце, треперещи от старостта
и от вълнение, че пак си тръгвам
подава баба китчица цветя,
сълзи в очите бърше тихомълком.
Сполай ти, чеде, че намина
и тази зима да ме видиш.
На, носи ги тез цветя,
дано миришат и в чужбина.
Дано ти пазят топличко в сърцето,
когато си ми болно, уморено.
Дано ти носят спомена, където
в ръцете мои спеше притаено.
Дано са на късмет кокичетата, бабо –
отвръщам, а сърцето ме боли.
Защото осъзнавам, че едва ли
догодина ще се видим с теб, нали?
Ръце целувам ти, ръце на чернозема.
Орали, плели, бърсали сълзи.
Деца отгледали. Деца съдбата взема,
ала за внуче, казва баба – най-боли.
Остани със здраве, мила бабо,
остани на пътя с чакащи очи.
Дано децата твои да се върнат
при таз земя, която ги роди.
Тогава ще запеят калдъръмите.
Кокичета ще цъфнат и през май.
Тогава бабо, в твоята градина
цветя ще има. И мене ще ме има, знай.
/galia.k/
А второто стихотворение веднага събуди най-ярките спомени от детството ми. Имах си и аз свое село, макар вече да не ходя там, все едно по какви причини.
Не е изчезнало, но не е и същото
Вече няма такъв живот, както когато тичахме боси по асфалта денем и играехме федербал на уличната лампа вечер. Имаше много деца, във всяка къща имаше светлинка, беше живо, беше истинско… Имах си една стара баба там – прабаба ми, която ме е гледала като дете, помагайки на моите баба и дядо. Тя ни напусна през 2008-ма на 91 години – т.е. имам твърде реални и живи спомени от нея. Видях я отново тази вечер. И ми залипсва, както ми липсва детството. Както ми липсва онази хубава, много по-спокойна и най-вече изпълнена с надежди България…
Песен за моето село
Дъхава чубрица, калдъръми,
прясно сено, светулки във мрака.
Виждам, как баба седи до салкъма,
терлици плете и ни чака…
Често чувам щурчета и славеи,
сънувам росата в цветята,
вдишвам дълбоко планинските залези,
и здравец ми пълни душата.
Моето село е тиха постеля
в мислите ми – като завръщане…
Наяве го няма, запустя и изчезна.
И тази болка няма преглъщане…
Автор: m_space
Между другото знаете ли какво точно е носталгията?
Името произлиза от гръцки език – “ностос” означава завръщане в дома, а “алгос” е болка. За първи път за носталгия говори швейцарски лекар, описвайки безпокойствата, изпитвани от швейцарски наемници, биещи се далеч от страната си.
Официалното определение е
“чувство на тъга по миналото, обикновено период от време или място, свързано с приятни лични асоциации”
Дълго време е гледано на носталгията като на бягство от настоящето заради страх от бъдещето. Дори е смятана за болест, която подлежи на лечение. През последните години научни изследвания обаче показаха, че в действителност спомените за миналото помагат да се поддържа чувството за собствена значимост и зареждат с оптимизъм за бъдещето.
Може би затова ние, живеещите извън Родината,
неминуемо се сблъскваме с този тип тъга
Веднъж дори бях запитана как точно я чувствам. Трудно е да се опише с думи. То е онзи момент, в който нещо те стяга за гърлото и в сетивата ти нахлуват спомени. Очите виждат хора и сцени от миналото. Обонянието долавя любими миризми. Вкусът дори временно се променя.
Аз виждам детството си, местата, където съм расла. Виждам бабините къщи. Чувам лая на любимото ми куче и звън на камбана в далечината. И тук бият камбани, дори по-често. Но инак, не ти става тъй мило. Мирише ми на печени чушки. Устата ми се пълни със слюнка заради една определена картофена супа. Или чушки с мляко… Връщам се в училищния двор на гимназията. Чувам смеха на най-близките си дружки… После пък съм болна в леглото си, а мама ми слага компрес на гърлото и ме тъпче с мед със синап… В такива моменти сълзите не могат да се спрат…
Носталгията е свързана с хората и хубавите преживявания. За някои от тях не се сещаме, ако не се отдалечим. Други са ни толкова близки, че всяка временна раздяла причинява болка. Но след като изплачем поредната кофа сълзи, винаги се изправяме. Някак пречистени. С олекнали глави. И знаем, че хубавото предстои. Идвайки си у дома, се зареждаме. И си казваме, че някой ден то няма да е само временно… Пък вие ни съдете колкото си искате. Тя,
носталгията, пак ще ни вдига на крака и ще ни връща у дома
