Винаги съм имала проблем да отказвам на хората. С годините установих, че това е преграда, в която се спъват много хора. Сред тях е била и Опра Уинфри.
Ето какво споделя една от най-влиятелните жени в света в книгата си What I know for sure (Какво знам със сигурност) за силата да откажеш, за нуждата да опознаеш собствените си намерения и смелостта да признаеш пред всички, че си такъв, какъвто си.
“Научих се да казвам “не” едва след като станах на 40 г. В ранните години, докато работех в телевизията, често бях завладяна от представата на другите, които виждаха у мен великодушен грижовник. Някои даваха последните си стотинки за автобусен билет, за да дойдат да ме видят, деца бягаха от домовете си, малтретирани жени напускаха съпрузите си и се появяваха на прага на студиото ми, всички очакващи, че ще им помогна.
По това време изразходвах много енергия, опитвайки се да върна някое момиче обратно в семейството ú, или говорейки по телефона с часове с някой, който заплашваше да се самоубие.
Пишех чек след чек
и след време това ме изтощи. Бях толкова заета да дам на всеки това, от което се нуждаеше, че изгубих връзка с това, което искрено исках да давам. Бях изядена от болестта да угаждам и често думата “да” излизаше от устата ми, преди да съм разбрала.
Знам точно откъде идва това заболяване. Да имаш минало, свързано с насилие, също така означава да не може да поставяш граници. Веднъж след като твоите лични граници са били нарушени като дете, е трудно да изградиш куража да спреш хората да те тъпчат. Страхуваш се да не бъдеш отблъснат заради това, което си действително. И така в продължение на години, аз давах всичко, за което почти всеки ме беше помолил. Изтощавах се в опит да излъжа очакванията на другите за това какво трябва да правя и коя трябва да бъда.
Това, което ме излекува, беше принципът на намерението. Цитатът от книгата на Гари Зукав, Мястото на душата:
“Всяко действие, мисъл и чувство се мотивира от някакво намерение и това намерение е причината, която се прелива в следствието. Ако участваме в причината, не е възможно да не участваме и в следствието. Ето как по един много дълбок начин ние сме отговорни за всяко действие, мисъл и чувство, с други думи, за всяко свое намерение.”
Започнах да изследвам намерението, което се крие зад всяко казано от мен “да”, което всъщност означава “не”.
Казвах “да”, за да не са ми ядосани хората
за да си мислят, че съм добър човек. Намерението ми беше да накарам хората да се чувстват така, все едно съм единствената, на която можеха да се обадят, да разчитат в последната минута, независимо за какво ставаше дума. И това беше точното нещо, което показваше и опитът ми – вълна от искания във всеки аспект от живота ми.
Скоро след като започнах да разбирам това, получих обаждане от един доста известен човек, който искаше да даря средства за неговата организация. Той искаше много пари, казах му, че трябва да си помисля. Това, за което се замислих беше – това наистина ли е кауза, в която вярвам? Не. Наистина ли си мисля, че написването на един чек ще промени каквото и да било? Не. Тогава защо да го правя? Защото не исках този човек да си мисли, че съм стисната. Това вече не беше достатъчно добра причина за мен.
Написах няколко думи, които днес пазя на бюрото си:
“Никога повече няма да правя нещо за някого, ако не усещам, че то идва направо от сърцето ми. Няма да ходя на среща, няма да звъня, да пиша писмо, да спонсорирам или участвам в някаква дейност, в която всяка фибра от съществото ми не казва “да”. Ще правя всичко с намерението да бъда вярна на самата себе си.”
Прочетете още… Опра Уинфри: От фермата до светлините на прожекторите
Преди да кажете “да” на някого, попитайте себе си: какво е действителното ми намерение? То трябва да идва от най-чистата част на сърцето ви, не от главата ви. Ако трябва да поискате съвет, дайте си време това “да” или “не” да отекне вътре във вас. Ако е вярно – цялото ви тяло ще го чувства.
Зная със сигурност, че трябваше първо да си изясня коя бях преди да победя болестта да угаждаш на другите. Когато приех, че съм свястна, добра и даваща личност – независимо дали казвах “да” или “не” – повече нямаше никаква нужда да го доказвам. Преди се страхувах да не би хората да кажат: “Коя си мисли, че е тя?” Сега имам смелостта да стана и да кажа:
