Онзи ден ядох най-вкусното нещо, което някога съм опитвала. Чесновата майонеза на баба, приготвена за празничната ни семейна трапеза. Всъщност, нещо подобно твърдях и когато се докоснах за пръв път до сушито.
Преди това бяха фоа гра-то, омарът на пара, а също и розовите селски домати с домашно сирене, лучникът на мама, костурите, уловени от баща ми, бисквитената торта от детската кухня (ако изобщо останеше от сестра ми), един кетчуп с карамфил по тайна рецепта, откритието на шоколада с мента, по едно време – и на шоколада със суджук… Сещате се. Абсолютна непостоянност в твърдението “най-доброто в живота ми”.
Защо тогава го казваме? Вярваме ли си, когато го твърдим? Или осъзнаваме, че макар да рискуваме да се загубим сред многото силни сравнения, имаме нужда да изтъкнем момента като “най”. Дори той да е поднесен на простичка филия с масло и сол, защото
понякога най-вкусното
го усещаме като такова, когато сме най-гладни.
Нещо подобно правим и когато пътешестваме. Когато снимаме. Когато печелим. Отбелязваме се от някое място с коментар “пътуването на живота ми”. Кадрираме невероятни гледки с мисълта, че повече няма да видим това, ако не “уловим мига”. Описваме победите си в работата или извън нея със сладки истории за “най-големия успех”.
Нещо като откраднати мигове, но за отбрани сетива.
За ума. За очите. За сърцето.
И понякога – за небцето, езика, носа. Нашите гурме сетива, които невинаги се нуждаят от представителна визия, за да се развълнуват. Нито непременно от носталгични връщания. Това са сетивата на мига – онзи, в който чувстваме тръпката от това, че сме тук. На откраднатите хапки живот. На смисъла, който е на върха на вилицата.
Прочетете още… кои са десетте места на Стария континент, където освен да разгледате забележителности, бихте могли и да похапнете вкусно
Но всъщност е в остротата на възприемането. Качество, което е отвъд границата на безвкусното. Там, където се намират истинските ценители на малките неща. Където храненето е удоволствие в живота, не необходимост.
Да, да, знам какво ще кажете. Че българинът е различна порода чревоугодник. Той или яде набързо, на крак и нервно, без да се наслаждава на храната. Или насладата му се измерва в количеството ѝ – в пазаруването преди празниците като за последно, в юнашкото тъпкане, кралимарковското пийване и търкулването от масата към дивана.
Но знаете ли, че традиционната българска баница е в списъка с най-вкусни храни в Европа? Поне според статия на Business Insider за най-добрите храни, които могат да се открият по улиците (и съответно – пекарните) на европейските градове. Хрупкавото печиво с плънка от сирене, а понякога и с кайма, спанак или други добавки, е описано така апетитно, че не бихте се сетили да обвините народа ни в липса на вкус. Едва ли не
най-вкусното нещо, което бихте могли да опитате някога
Може би само в липса на добър фокус върху забоденото с вилицата. Дали той се губи в полемиката за данък “вредни храни”, или се търси в догонването на красивата страна на живота, не знам. Знам само, че храната е като срещите с нови хора. Кара те да оценяваш дните по друг начин. Да измисляш различна скала за оценка. Да я удължаваш с все повече неща, които те карат да се чувстваш жив. И така – да удължаваш и самия живот. Защото, каквото и да казва баба, той не зависи само от чесъна!
