Пабло Неруда: Най-великият поет на XX век

Има нещо магнетично и вълшебно в земята на Южна Америка, хората и творците ú. Нещо, което се предава генетично. Изпепеляваща страст, която стига до крайности, любов към живота във всичките му измерения, екзотика, но не от онази невинната и сладникава, а екзотика с оттенъци на тайнственост, митичност и грях. Мисля си го всеки път, когато чета нещо за тези хора или написано от тях. Мисля си го и сега, докато погледът ми потъва в думите на Пабло Неруда.

Освен поет и писател, роденият на 12 юли 1904 г. чилиец е бил дипломат и политик – а като такъв дори и кандидат-президент. През 1962 г., точно в средата на прекрасния и зелен месец май,

Пабло Неруда дори посещава България

Един от най-известните поети на XX век чете стихове пред аудиторията, събрала се в Софийския университет. 9 години по-късно Неруда ще запише името си като един от Нобеловите лауреати за литература.

Вижте още… Мъдростта на Хосе Мукиха

Първата си книга творецът, чието истинско име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, издава през 1923 г., а дипломатическата му кариера започва само три години по-късно – през 1927 г. По това време той вече е знаменитост – благодарение на любовната си поезия. И благодарение на нея и таланта си, колкото и да ни е странно, Неруда всъщност влиза в политиката. Традицията в Латинска Америка повелява да се отдава чест на поети с дипломатическо назначение.

Политическите му връзки и възгледи (както и Сталинската награда за мир, връчена му от съветското правителство) му докарват известни проблеми и през 1948 г. поетът, които избира за псевдоним фамилията на своя чешки колега Ян Неруда, напуска Чили заедно със семейството си.

3 години по-късно Пабло се завръща в родината си, но умира през септември 1973 г, малко след като получава Нобеловата си награда. Официалната версия за смъртта му е рак на простатата. Мнозина обаче вярват, че е бил отровен заради политическите си пристрастия. По време на преврата, извършен от Аугусто Пиночет, поетът подкрепя сваления президент Салвадор Алиенде, а много от приятелите му са убити.

В световната история Пабло Неруда ще остане като “най-великият поет на XX век”, както го определя друг от големите – Габриел Гарсия Маркес.

Нека днес почетем таланта на Неруда с неговата красива Ода за въздуха:

Както си вървях по пътя,
въздуха внезапно срещнах,
поздравих го и му казах
с почит:

“Драго ми е,
че за миг оставяш
своята прозрачност;
да си поговорим.”

Неуморният
затанцува, листите раздвижи,
в миг праха от моите подметки
със смеха си луд отърси
и подигнал
своя синкав корпус,
скелета си стъклен,
ветровитите си клепки,
неподвижен като мачта,
спря пред мен да ме изслуша.

Аз почтително целунах
плаща му на цар небесен,
в знамето му се загърнах,
знаме от лазурна свила,
и му казах:

“Властелин или другар,
нишка, цвете или птица,
аз не знам какво си,
ала за едно те моля:
да не се продаваш.
На̀, водата се продаде
и на всичките канали
в мъртвата пустиня
аз видях
капчиците да се свършват
и бедняците, народът,
да пътуват в люта жажда,
в пясъка да се клатушкат.

Аз видях
светлината на нощите
поделена,
светлината по-голяма
на богатите в дома.
Всичко е зора
в новите градини недостъпни,
всичко е тъма
на уличката бедна
в сянката ужасна.
И оттам нощта,
мащехата майка,
се прокрадва със една кама
между нейните очи на бухал
и едно злодейство, вик отчаян
се издига и угасва,
изведнъж от сянката погълнат.

Не, не, въздух,
ти не се продавай,
за да те не слагат във канали,
за да те не вкарват във тръби,
да те не затварят,
ни да те пресоват,
да те правят на таблетки,
ни да те наливат във бутилка,
хубаво внимавай,
викай ме,
когато се нуждаеш,
аз съм, знай, поетът, чедо
па бедняците, баща и чичо,
кръвен брат,
братовчед и зет
на бедняците, на всички,
на земята ми и цялата земя,
на бедняците покрай реката
и на тия, дето горе
в планините стръмни
чукат камък,
вдигат скели,
шият дрехи,
стрижат вълна,
правят тухли —
и затуй
искам аз да дишат,
ти си им единственото благо,
затова си ти прозрачен,
за да виждат
туй, което ще настъпи утре,
затова ти съществуваш,
въздух,
позволи им да те дишат,
не се покорявай,
нямай вяра в никой,
който с автомобил иде,
за да те изследва,
остави ги,
отмини ги с присмех,
отнеси им сламените шапки,
не приемай
предложенията техни,
да вървиме дружно,
да танцуваме в света,
да оронваме цвета
на ябълки и круши,
през прозорците да веем,
заедно да свирим
и да пеем
песнички от вчера и от утре;
до̀ ще ден,
в който ще освободим
светлината и водата,
хората, земята,
и ще бъде като тебе
всичко тук за всички.

Затова сега
внимавай
и ела със мене,
много още ни остава
да танцуваме и пеем,
да вървиме
низ морето и по планините,
да вървиме,
дето цъфнала е вече
новата човешка пролет,
и със полъха на ветровете
и звънливи песни
заедно да поделим цветята,
аромата, плодовете,
въздуха на утрешния ден.”