Две неща се сещам всеки път когато чуя за Панчо Владигеров. И ето че се въртят в главата ми отново днес, в навечерието на рождената му дата – 13 март.
Сещам се за посвещенията, които композиторът пише пред нотите на своите творби. Когато ги видях за пръв път, започнах да мисля за авторите на музика като за литературни писатели. Тогава мелодиите, които едва сглобявах, следвайки петолинията с пръсти по клавишите на пианото, изведнъж придобиха повече смисъл.
Втората асоциация дойде в по-късен етап. С научаването на повече детайли за живота на този гений. И с осъзнаването, че още приживе
Панчо Владигеров е гражданин на света
Във всеки смисъл – професионален, родословен, обществен. Ала избира да бъде българин. Да живее в родината на баща си, нищо, че е роден в Цюрих.
Избира да черпи идеи за композирането си от българския фолклор. Нищо, че майка му е еврейка, родена в Одеса, и сигурно е можел да се вдъхновява и от нейните корени.
Съдбата му се отплаща за изборите, които прави. Маестрото става легенда не посмъртно, както твърде често се случва. А докато е жив. Доживява да чуе реализирани почти всичките си произведения. Немалко на брой, между другото.
Успехът го спохожда още като млад, в периода, когато живее в Берлин (от 13 до 33-годишен). Там два пъти печели като композитор Менделсоновата награда. И цели 11 години пише музика за спектаклите на известния немски режисьор Макс Райнхард, поставяни в берлинския Дойчес Театър и във виенския Театър ан дер Йозефщад.
Същият този Райнхард, евреин, преследван от нацистите, предлага на Владигеров да го последва в Швейцария и САЩ. Но композиторът
избира България
Рапсодията му Вардар вече звучи в Карнеги хол. Концертът му за цигулка е изпълнен на Залцбургския фестивал (първо участие на българска творба там). А благодарение на сключен договор с известна фирма разпространител, музиката на Владигеров (цели 16 плочи!) се разпространява в цял свят.
Чува я дори Айнщайн. И в лична среща с нашенеца му споделя възхищението си.
Що се отнася до творбите на международнопризнатия маестро, съизмерени с тукашните мащаби, той е безапелационен първенец. Концерт за пиано и оркестър Nr.1 (с който печели Менделсоновия конкурс първия път) и Концерт за цигулка и оркестър Nr.1 са първите в своя жанр, написани от наш композитор.
Операта Цар Калоян, която пише след завръщането си в София, е първата българска опера, поставяна в чужбина. Маестрото създава едни от най-значимите ни музиканти, като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Васил Казанджиев, Милчо Левиев и още поне десет имена. Всички те наследяват
владигеровския му професионализъм
Името му става нарицателно за висока класа в музиката. „Така го е правил Панчо, значи е вярно“, казвали колегите му. Самият той казва, че Владигерче–то е славейче. Или с негови думи: пиленце-песнопойче.
Интересните словосъчетания, особено комбинирането на различни езици, също е характерно за Маестрото. Все пак, налага му се да проговори в къща, в която едновременно звучат немски, руски, български. Нищо чудно, че прописва ноти, преди да е прописал букви!
Езикът на детството му обаче е тъкмо българският. На него се говори в Шумен, откъдето е баща му – юристът Харалан Владигеров. Там живее семейството, преди да замине за София, а после и за Берлин.
И там, едва 11-годишен, Панчо започва да пише музика. В нея прозира онова уникално преплитане на тукашното и европейското, белязало и стила, и живота на композитора.
Обграден е все от музиканти
Не само като малък (майка му, леля му, дядо му са свирили кой на цигулка, кой на пиано), но и в по-късните етапи. Неговият брат близнак – Любен, е цигулар. И двете му съпруги са пианистки. Първата – Екатерина, е дъщеря на първата му учителка по пиано в Шумен. Втората – Елка, е негова ученичка.
И синът му Александър (от първия брак) е музикант – дирижира Русенската и Пловдивската филхармонии и Симфоничния оркестър на БНР. После – и четиримата внука на Панчо. Всички тези хора го помнят като огнен, страстен човек. Всеотдаен на музиката.
Защото Маестрото работи всяка сутрин по 4-5 часа, до последния си ден.
На бюрото си, което можете да видите в последната къща на композитора, превърната сега в музей, оставя незавършена творба. И през последните си часове в болницата отказва животоспасяваща интервенция, изплашен, че няма да може да пише и свири след това.
Че няма да може повече да седне на стария си роял Schwechten, пренесен от Владигеров при прибирането му от Германия в България. И този инструмент е запазен в софийската къща-музей Панчо Владигеров. В нея Маестрото се нанася през 1951 г. Донякъде прилича на
къщата от детството му в Шумен
Едноетажна, с много стаи, стари свещници и големи огледала. Във възрожденския град също ще откриете музей на името на композитора. Този в София е на най-високото място в квартал Лозенец, в преките до Водната кула.
Портите от ковано желязо носят спомена за песнопойното Владигерче. А прозорците по фасадата и откритото дворно пространство навяват асоциации за светлината, която струи от музиката на някогашния обитател.
Непременно прекрачете прага му поне веднъж. Ако не ви вълнуват нотите и историята на това изкуство, направете го заради сантимента, накарал един внук да почете своя дядо.
Панчо Владигеров-младши, един от четиримата внуци на известния творец, носи не само името, но и таланта на родственика си. И той е концертиращ пианист и клавирен педагог. И той живее и работи в Берлин. А от 11 години насам е основател на фондация Духовното наследство на Панчо Владигеров и дарител на софийската къща-музей Панчо Владигеров.
Адресът ѝ е улица Якубица 10. Но не идвайте през уикенда. Тогава музеят почива.
