Много хора в настоящата пандемична и кризисна ситуация се чувстват уморени, без енергия, изтощени, демотивирани, с недостиг на радост и удовлетвореност. Оказва се, че това състояние няма пряка връзка с количеството извършена работа. Парадоксът е само привиден. Тази умора е резултат не толкова на това какво и колко правим, а как преживяваме нещата.
За повечето от нас появата на заплахата от Ковид-19 и предприемането на извънредни мерки предизвикаха първоначална шокова реакция, последвана от активна реорганизация на работа и ежедневие. Бързо започнаха да се изграждат нови стереотипи, поставящи на изпитание нашия организъм, тяло, емоционална устойчивост. В голямата част от времето физическите ни и особено психичните ни ресурси са мобилизирани над обичайните нива. Функционираме в режим на хроничен стрес. И когато това от изключение се превърне в по-скоро постоянно състояние, то изчерпването и умората започват да ни превземат.
Тук накратко ще се спрем – без стремеж към изчерпателност – върху някои от основните фактори, допринасящи за възникването на това, което наричам пандемична умора.
Откъде идва т.нар. пандемична умора?
Невидимият враг
Инфекцията ни дебне и ние сме нащрек: колко близо сме застанали до другите, те носят ли заплаха, ние застрашаваме ли ги, до какво се допираме, кой е седял тук преди нас и т.н. и т.н. Лутаме се в мерките, които трябва да предприемем, колебаем се за техния смисъл. Малко са опорите в реалността, които ни ориентират в намирането на точни решения.
Неизвестното изтощава
Умът ни търси познатите модели и фигури. Опитва се да прогнозира как ще се разгърне епидемията, какви ще са икономическите последици, кога ще се възстанови нормалната ситуация. А реалистичният подход е да приемем, че не знаем. Незнаенето, обаче, ни прави неспокойни, непоседливи.
Безвремие и пандемична умора
Сякаш сме в сън, който ще приключи; или отпуск, след който се вливаме в обичайния ритъм. Но навън пролетта отминава, идва време за ваканция, а не сме сигурни, че е подходящо за ваканция. Не можем да планираме. Няма я обичайната (била тя и илюзорна) представа за бъдещето. Отминават дати и празници, които отбелязваме оскъдно и със свито сърце.
Многобройни, противоречиви, често драматични сигнали и новини
Бомбардирани сме от информация. Количеството й надхвърля способността ни да я възприемем. Познанията ни не винаги позволяват да отсеем важното от незначителното, случайното от закономерното, истинното от лъжливото. Умът ни не смогва да подреди и класифицира данните. Не стига това, ами и драматизмът при поднасянето на новините допълнително ни заразява с напрежение и тревога.
Разкъсаните или ограничени връзки
Значителна част от нашето аз е вложено и се подхранва от връзките ни със семейство, приятели, колеги. В настоящата пандемична ситуация тези връзки в една или друга степен са накърнени. Освен очевидният минус, че не можем едно питие да изпием спокойно, всъщност сме засегнати много по-дълбоко: страда представата ни за нас самите.
Забраненото докосване
Трябва да внимаваме с ръкуването, прегръдките, целувките… Идвайки на бял свят, сме били поети от ръце, били сме галени, повивани, прегръщани. Това е дало основата на най-ранната ни сигурност. И до края на живота ни докосването ще служи за изразяване на близост, харесване, свързаност. Неговата ограниченост или липса неизбежно ни оставя по-чужди един на друг, по-сами в света.
Насърчаваната враждебност
Общата атмосфера на съмнения и несигурност генерира лесно обвинения и конспиративни теории. Много публични фигури сочат виновния или врага. В резултат на това още по-лесно е да се усетим заобиколени от враждебност. Така чувството ни за застрашеност нараства, а възможността да потърсим и намерим подкрепа и съпричастност в другите намалява.
Общуването е частично и безтелесно
Онлайн комуникацията и видео платформите не могат да заместят пълноценното общуване, което се основава на цялостното ни присъствие. Присъствие телесно и психично, в споделено, реално пространство. Каналите на общуване във виртуалната среда са силно стеснени. Трудно и непълноценно се ориентираме за реакциите на другите, за ситуацията, за емоционалното преживяване. Това кара мозъкът ни постоянно трескаво да търси още сигнали и знаци, което добавя умора. Допълнително тежи и неудовлетворението от такава частична свързаност.
Как да се погрижим за себе си
Принципът е да направим каквото можем за базисните си нужди – физически, емоционални, социални и смислови. Тук отбелязваме няколко възможни насоки:
- Да съхраним трезвостта на преценките си и развием способността си да понасяме ограничеността на познанията ни. Да приемем, че не знаем и няма да знаем.
- Да поддържаме дневен режим, който включва грижата за баланс между сън и активност, почивка и работа, умствени и физически занимания.
- Да сме фокусирани върху същественото за нас. Да си осигурим време за съхраняване и развиване на интересите ни. Да сме наясно с приоритетите си и това да е вписано в ежедневния ни график.
- Да поддържаме в разумни (минимални) граници информационния поток, така че основните ни дейности да не бъдат зашумявани от постоянни странични и отвличащи стимули.
- Да разпределим силите си за дълъг период от време – бягаме маратон, а не спринт.
Има опасност горните препоръки – дори изпълнени – да останат механични и със слаб ефект. Това, което им дава сила, е усещането, че следваме своя житейски път. Което означава да имаме ясни цели, към които се стремим, и начинанията ни да носят преживяването за смисъл. Без такава вътрешна опора оставаме силно подвластни на временното и случайното.
Какво ще се случи след като преживеем пандемична умора?
Жизнените ни сили и защитните ни ресурси намаляват. Ставаме по-уязвими. Нараства вероятността да се разгърнат нашите емоционални конфликти и несигурности. И да развием психични проблеми, към които сме предразположени. Това могат да бъдат тревожни реакции, раздразнителност и избухливост, депресивни състояния, злоупотреба с алкохол, наркотици, храна или да се оттеглим от общуване и връзки. Немалко от нас ще носят следи от пандемията много след като тя е отминала. Как преминаваме през различните етапи на справяне с настоящата кризисна ситуация ще има значение далеч отвъд нея.
Вижте още… Внимавайте с работата – работохолиците са по-болни
Д-р Кимон Ганев e психиатър, психотерапевт и клиничен директор в “Динамика” – Център за психотерапия, психологично и психиатрично консултиране. Преподавал е психопатология и психологично ориентирана медицина в Медицински университет София, СУ “Св. Климент Охридски” и НБУ. Продължава да води обучения, курсове и супервизия. Член е на УС на Българското Балинтово Общество.
