– Не мога. Нелепо е!
– Не е нелепо. Хвани топката!
– Ха-ха-ха!
– Не се смей! Хвани топката! Отпусни ръка! А сега затвори очи и я хвърли!
* * *
– Честито! Току-що отбеляза точка!
– Да бе, със затворени очи…
– Цялата ти власт е събрана в хвърлянето. Какво ще се случи след това, не е в твоите ръце. Но това не е причина да не хвърлиш топката.
На думи звучи лесно. Даже си казваш, че си готов – ей сега, в тази секунда. Сам убеждаваш себе си. Докато не видиш собственото си ужасено изражение в огледалото и те блъснат хилядите “ами ако”.
Дълъг е пътят до първата крачка
– до момента, в който взимаш топката и я хвърляш. Само над него имаш власт. А той е скок в тъмното със затворени очи и плаши неистово. Оттам насетне си непосредствен участник, но в същото време и само свидетел на случващото се. Защото топката понякога се търкулва в неочаквана посока и набира такава огромна инерция, че поставя на изпитание цялото ти същество – отвъд пределите му. Толкова неочаквана, че ти се иска да я спреш и да “слезеш”, но единствената смислена възможност, която имаш, е да се оставиш на движението и да не се съпротивляваш. Да оставиш живота да мине през теб.
Проблемът е, че всички хвърляме, за да улучим. И то съвсем конкретна цел. За толкова сме си преценили силите. Не сме готови или пък не желаем да понесем последствията от една по-различна, непредвидена траектория и да излезем от зоната си на комфорт. Цялата подредба ще се съсипе. Вегетирането ще приключи. Затова всячески ни се иска да насочваме точно откъде ще мине топката, кога и къде ще попадне. Секунда по секунда. Свръх контрол! Дали, защото не се познаваме добре, или именно защото се познаваме добре и знаем до какво ще доведе всичко това?
Хаос! Истерия!
Свещената трансформация. Разбъркването на картите. Желаното и търсено, но неизречено пренареждане. Страхът да не разочароваме хората около нас. Страхът от себе си. Поривът да не разочароваме (отново) себе си. Следващото ново начало…
Безброй първи крачки се случват в живота – някои кардинални в житейски план, други – уж по-незначителни, но с потенциал да преобърнат вътрешния ни свят. В колко от тях сме готови да затворим очи и да хвърлим топката? Колко път извървяваме до първата крачка? Колко пъти не събираме кураж да я направим и после търсим оправдания пред себе си? А колко пъти съжаляваме? Готови ли сме да понесем последствията от отказите, когато дните се изнижат и в есента на живота си се окажем изненадващо самокритични?
Човешкото същество е склонно да прощава на всички, но не и на себе си. И нормално – няма по-голямо предателство от това към теб самия. Защото в живота ни
идват и си отиват хора
Някои остават, други просто преминават транзит. От всеки взимаме и на всеки даваме по нещо. Единственият, който остава завинаги и на когото дължим най-много, е онзи в нас. Колкото по-навреме спрем да разочароваме него, толкова добре.
Независимо от болката, всичко на този свят е дар – и хвърлените към нас от някой друг топки; и тези, които ние сме хвърлили с конкретна цел, но са се отклонили от траекторията си; и тези, с които съдбата жонглира, за да ни тества. Съумееш ли да го разчетеш, ще вземеш и това, което идва специално за теб.
А понякога трябва просто да се отпуснеш, да затвориш очи и да оставиш топката да те улучи. Да го приемеш за дар и да повярваш, че това също е първа крачка.
