Странстващият Пади (умалителното ирландско име за Патрик). Така се казва блогът на живеещия в Англия ирландец Патрик Девлин. Когото в момента със сигурност няма да откриете на адреса му в Лондон. Защото от януари насам Патрик е потеглил на обиколка из Европа. Или из поне половината от нея – от Истанбул до Виена и обратно. Пеша, при това!
За целта Патрик напуска работата си като геолог през лятото на миналата година и се мести да живее при родителите си. И започва да се подготвя за предстоящото соло пътешествие. На 22 януари вече е кацнал в Истанбул, където за начална точка му служи джамията на Сюлейман I.
Идеята на Патрик е не просто да ходи
до Виена, а да изминава разстоянието през планините. В България влиза откъм Ивайловград, откъдето прекосява Родопите и Рила.
„Почти стигнах София“, гласи съобщението му скоро преди да се видим. Под „скоро“ разбирайте доволно количество часове. Тъй като по пътя на Патрик към столицата ни е Витоша, а той е решен да изкачи Черни връх.
Ако разгледате профила му в Instagram, ще видите, че идвайки насам, е успял да покори и върховете Голяма Сюткя, Голям Перелик и Мусала. Нощувал е в палатката си на Перперикон. При минус 10 градуса! И почти всяка от нощите си в планините е
заспивал на фона на виещи вълци
Въпреки това предпочита къмпингуването в дивото пред градовете. В тях слиза само за да си купи нова екипировка, да изпрати непотребната до следващата точка от маршрута, в която би му потрябвала (или у дома, ако повече няма да я ползва).
А също и за да разпечата по-нататъшните си карти. Или за да се види с приятели. Каквито с всяка следваща стъпка от пътешествието си Патрик среща все повече.
Ето че и ние станахме част от тях!
Вижте още и за самото пътешествие на Патрик в България
Патрик, защо избра да вървиш пеша точно от Истанбул до Виена?
Започнах от Истанбул, защото е по на юг, близо е до море и дори времето да застудее много, докато съм в планините на България, бързо мога да сляза по-надолу. И да се движа в Гърция, където е по-топло. Ако бях стартирал от Румъния или Украйна през януари, няма накъде да избягам, ако стане минус 30 градуса.
Обмислях и други идеи
Да започна например от Испания, или пък от Виена към Истанбул и после към Техеран. Но накрая избрах този маршрут, защото Испания, Франция и Швейцария ми се струват по-развити и не толкова екзотични.
Искаше да видиш нещо по-непознато?
Именно. Нещо по-диво. Например Родопите. А също и Карпатите.
Какво изпитваш, когато нощуваш в палатката си и чуваш воя на вълците?
Те не ме притесняват. Всеки, с когото съм говорил по темата за безопасността в планината, ми казва да не се страхувам. Вълците се плашат от хора. Статистиката за последните 100 години в Европа е, че 15-20 души са били убити от вълци. Но от тях 90% са били деца. Ако един вълк е гладен, би нападнал дете, защото е по-беззащитно. Но възрастните не са считани за плячка.
А мечките?
От тях се страхувам, ако трябва да съм честен. Особено през последните дни осъзнавам, че са си опасност. Докато бях в Родопите и Рила, все още бях на достатъчнa височина – със студ и сняг. Така че там ги нямаше или все още спяха зимен сън.
Но откакто слязох към Витоша, виждам
следи от мечи стъпки навсякъде
Което малко ме тревожи, но планинари от България и региона ме успокояват, че не би трябвало да имам проблеми. Това не означава, че не се тревожа, когато съм сам насред гората. Но е по-скоро емоционален страх.
Очевидно си подготвен за това пътешествие. Проучвал си много неща. Колко време ти отнеха приготвленията, преди да потеглиш?
Наистина не беше импулсивно решение. Бях чел книги по темата, писани от хора, които са правили подобни пътешествия. Струваше ми се, че е нещо, което искам и аз да направя. Тогава започнах да обмислям как. И това „как“ ми отне около 2 месеца. Но не се занимавах с интензивно планиране и подготовка през цялото това време.
Какво включваше тази подготовка?
Най-вече обмисляне на маршрута, избор и снабдяване с качествена, лека екипировка. Изчетох много наръчници по темата, правех и онлайн проучвания, тествах закупената екипировка в реални условия.
Част от подготовката
касае въпроси на сигурността. Няма как да се елиминира напълно рискът например да бъда нападнат от мечка или вълк. Или да падна и да си счупя крак, да се изгубя и т.н.
Навигацията е особено важен елемент за мен. Ориентирам се предимно чрез смартфона си. Но за всеки случай имам GPS устройство, GPS часовник, трети, резервен GPS в раницата и хартиена карта.
По-рано днес принтираше картите за следващия етап.
Да, за Сърбия. За да съм сигурен, че всичко ще е наред с навигацията. Другият риск в планината е лошото време. Тук важна е екипировката – дрехите, спалният чувал и палатката.
Третата важна предпоставка за ограничаване на риска е сателитният месинджър. С него мога да известя когото пожелая – спасителната служба или дори майка ми, чрез текстово съобщение, което съдържа данни за местоположението ми. Има и
директен SOS бутон
който автоматично изпраща съобщение до денонощен център за помощ в Щатите. От там могат да се свържат с мен и с местните служби, където и да съм по света.
Говорим за страха от дивото – животни, време, терен. Ами хората – от тях не трябва ли също да се боиш?
Не. Доверчив човек съм. Мисля, че 99% от хората са добри. А дори и да не са, едва ли ще се опитат да ме оберат или убият. Да, лошите хора съществуват, не съм наивник. Знам, че ги има, но не мисля, че ходят по планините. Ако искаш да крадеш, мястото ти е в града. Затова и започвам да се тревожа, когато наближавам голям град. В планината местните са хора, от които със сигурност не се боя.
Разкажи ми за тях! Предстоят ти още толкова много срещи. Как ще успееш да запомниш всички, с които се пресича пътят ти?
Опитвам се да правя колкото се може повече снимки. С всеки, с когото се срещна и поговоря. Преди началото на това пътешествие нямах профил в Instagram. Но си направих, за да мога да документирам хората и моментите. Иначе,
планинските жители
са най-общо казано, много гостоприемни, топлосърдечни, щедри. Вълнуват се от това, което правя, и искат да ми помогнат.
Например, когато стигнах в Триград към края на февруари, отседнах в тамошния хотел Триград. Бях единственият гост. Слязох за вечеря в ресторанта, където собственикът и цялото му семейство бяха насядали около една маса. Поканиха ме да се присъединя към тях. Приеха ме като стар приятел. Обсипаха масата с местни специалитети и ракия. Беше невероятна вечеря! Накрая не искаха да ми вземат пари, макар да се намирах в хотел, все пак.
Разговорът ни с Патрик за невероятното му странстване из планините на Европа продължава тук! Можете да следите пътешествието на Пади в неговия блог и в Instagram.
