Всяко пътуване с влак е приключение и има поне десетина истории. По празниците това не е изключение. И понеже всяка година съм По пътя с БДЖ, някак естествено си се получава това да е материал–ритуал малко преди смяната на календара с нов.
Денят е 23 декември 2016 г. Както всяка година по това време стягамe куфарите (в случая малка раница) и потеглямe с влак за северната част на милата ни родна държава, за да попътувамe с така свидното на сърцето ми превозно средство – влак.
Всяко пътуване с влак има истории. Ето тазгодишните.
По пътя с БДЖ
Петнайсетина минути преди часа на тръгване на влака, перонът все още не е известен. Цяла чакалня с гладни за Коледа пътници, тонове опаковани подаръци, багажи, че даже и едно рижо, скимтящо куче. Помещението диша едва-едва, притаило дъх, очаквайки заветното число на информационното табло да се яви като провидение във влажната декемврийска утрин с дъх на лед.
И то се явява като облян в светлина лъч на светец и всички с благоговение впиват очи в него и заеманата позиция, за да се завтекат като спринтьори към 4-и перон, запад, дестинация Варна. На път за морето влакът ще поизтръска пътници и на гарите от второстепенно значение в случая: Мездра, Червен бряг, Плевен, Левски, Горна Оряховица…
Разбира се, че е пълно, но не прекалено. Само колкото да-се-знае-че-е-празник – пълно. Разбира се, че БДЖ взеха мерки и почти не се усети това Велико преселение на народите, не и както помня от предишни години, в които хора влизаха през прозорците… Или излизаха… Беше горчиво време…
Припомнете си още предколедното пътуване с влак през 2015 г.
1
Млада девойка с нежно, полирано с добър фон дьо тен лице, кожено елече върху черното си тясно яке, шикозен куфар с краски, достойни за сцена, бяла капела с широка периферия. Тя е видение в бяло и някак неестествен пътник в този твърде обикновен и обществен влак. Проблясват сенките ѝ на сив фон. Класата и парфюмът ѝ се долавят още от пръв поглед и усещам, че се насилвам да не я погледам още малко. Хубаво, леко сочно момиче с маркови дрехи (за това разбирам по големите инициали на прочута фирма и приемам, че е оригинал).
Леко мудно и флегматично тя отваря вратата на препълненото купе и вижда, че мъничка и крехка като сувенир баба е седнала на мястото ѝ. Момичето се усмихва широко колкото шапката си и махва с ръка:
– Нищо, седете си, аз само ще помоля багажът ми да остане в купето, ако нямате против.
И остава права през целия път…
2
Млада майка с детенце стои права в коридора, залепена до тоалетната, която все се пълни с пришълци. Детето спи на рамото ѝ. Мъничко тъмнокосо момиченце, което се е унесло в ритъма на влака и тежи на маминото рамо.
Жената отблъсква всички покани на пътниците и кондукторите да поседне в някое купе. Желаещите да остъпят място не са малко. Татко, майка и мъниче, които не искат никого да притесняват…
И цял влак хора, които нямат против да дадат затоплената си седалка на някого другиго…
3
Къдрокос младеж споделя коридора с мен. Аз слушам музика, инди фолк в случая. Той чете книга, която е нещо, свързано със самоусъвършенстването. Всеки път, когато се спогледаме, се усмихваме много, много искрено и съзаклятнически. Някой преди време беше казал, че най-добрите хора са тези, чиято първа реакция е да се усмихнат.
Вадя книга, която нося за някого, който ще почака още мъничко и му я давам.
– Може ли да ви подаря нещо и да ви благодаря, че сте сърдечен и така мило се усмихвате? Продължавайте в същия дух – да носите слънцето в себе си!
И слязох на гара Левски. Където преди време продавачът на лафката ме бе наругал, че давам храна и вода на бездомното куче с огромни уши, които са кеснали от двете страни на главата му. Бежов благун, примрял от глад.
Тази лафка не работи вече…
4
Креслива като птица баба оглася перона.
– Тежки са ми чантите.Кой ще ми помогне? – силен, мощен като двигател глас.
– Искате ли аз? – питам.
Взимам чантите и я изпращам до влака за Троян.
– Кой ще ме качи, не мога! – възкликва жената и съвсем укорително кара кондуктора да я издърпа във влака.
Не казва благодаря. Нито на мен, нито на младия мъж, който се грижи за карти, билети, пътникопоток.
Но и двамата се усмихваме един на друг и си потегляме в своите посоки.
Сигурна съм, че е благодарна. Просто само си го помисли, не го изрече на глас.
Тук свършва маршрутът и започва Коледа. Която не е само през декември.