Пол Теру е един от най-известните съвременни пътешественици и автори на пътеписи. Роден е в Медфорд, Масачузетс, през 1941 г. Публикува първия си роман, Уолдо, през 1967 г. Автор е на романите Брегът на комарите, Моята тайна история, Другият ми живот, Коулун Тонг, Ослепителна светлина, а съвсем наскоро издаде и романа Сюитата Елефанта. Сред
най-известните пътеписи на Пол Теру
се открояват На гърба на железния петел, Големият влаков базар, Старият патагонски експрес, Маниак на тема чист въздух и Сафари Черна звезда.
Трийсет години след епичното пътешествие, описано на страниците на превърналата се вече в класика творба Големият влаков базар (1975), Теру изминава отново близо 45 хил. километра, прекосявайки Източна Европа, Централна Азия, Индийския полуостров, Япония и Сибир. Това пътешествие се превръща в основа за книгата му С призрачния влак през Ориента. Предлагаме ви откъс от нея, в който Теру описва пътуването си през България.
“Границите на държавите често могат да бъдат видени с просто око. Румънската равнина свършва с реката, която служи за граница, но сякаш за да подчертае този факт, южният бряг на Дунава е по-висок и подобно на крепостна стена опасва хоризонта от изток на запад. Прекосихме реката, която тук е широка към три километра, и навлязохме в Русе, най-голямото речно пристанище на България – електроцентрала, кранове, много по-голям и цветущ от който и да е румънски град, нови сгради, както и западнали стари, които обаче бяха в много по-добро състояние. Дори и гарата беше голяма и солидна, за разлика от паянтовата постройка от другата страна на реката.
Един любезен и един глупав българин прегледаха паспорта ми и след като отминаха, изневиделица се появиха старец и три неприятни момчета, които почукаха на прозореца и с жестове показаха, че чакат да им хвърля милостиня.
– На летището няма да видиш такива неща – рекох на Николай, който дойде да провери дали българите са ме претърсили. Той също наричаше България “Булгаристан”. Отговори, че в Румъния никъде не просят така, но личният ми опит показваше, че дълбоко греши.
Митничарите не ме бяха претърсили. Всъщност никой не беше проявил интерес към багажа ми още от влизането ми в Румъния, където само бяха хвърлили един поглед на сака ми, колкото зле платеният и нещастен митничар да успокои съвестта си. От Лондон насам почти не ме бяха претърсвали, а бях сменил пет влака.
Влакът се гмурна в платото, от тази страна на реката теренът беше по-висок, носеше се сред гористи хълмове, които бяха признак за богатство, хората тук не бяха изсекли дърветата, за да ги използват за отопление и за да обработват земята, по гарите имаше групички бледи българи, намръщени мъже, мустакати баби. Навлязохме в някаква планинска местност, която ме изненада и очарова, тъй като очаквах румънската пустош. Накрая залез край Велико Търново и още бира.
В два и половина през нощта ме събуди почукване на вратата. Скочих, все още полузамаян от алкохола, и една дребна, но строга българка ме заслепи с фенерче.
– Паспорт!
И с това се изчерпаха всички формалности на българската граница. Едно време паспортите се събираха от кондуктора, който след това очакваше малък бакшиш за услугата. Не се ядосах, че ме събудиха, стори ми се красноречиво и вълнуващо: строга чужденка със странна шапчица, кожено палто и ботуши се появява посред нощ край леглото ми и издава заповеди, очаквайки пълното ми подчинение.”
С призрачния влак през Ориента (Вакон, 2015, 528 стр.) може да бъде купена онлайн или от по-добрите книжарници.
