Със сигурност сте чували поне няколко стиха от този изключително вълнуващ, тъжен дори поет – Павел Матев. Защото думите му са текстове на някои от най-лиричните български песни. Като Ти сън ли си на Лили Иванова, Синева на Васил Найденов, Люлякови нощи на Тоника СВ, Неочаквана среща на Маргарита Хранова и много други. Особено трогателна е историята на стихотворението му Писмо до мама, което ще прочетете по-долу. И по което Емил Димитров изпя една от най-чувствените си песни.
В това писмо поетът разказва личната си история. Когато е гимназист, се налага майка му да отреже красивата си коса и да я продаде, за да плати таксата му в гимназията…
Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в чирпанското село Оризово. От малък влюбен в литературата – вървял между житата и четял Йордан Йовков. През живота си издава над 40 стихосбирки с вълнуваща, често пъти тъжна лирика. Вероятно затова е наричан
тъжния поет – прякор, измислен му от литературните критици
Той, на свой ред, им отговаря: “Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до ушите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък”.
Тъгата на земята и по земните страсти Павел Матев изоставя на 4 февруари 2006 г. Пренася се в друг свят, където кой знае – може пак да е поет и пак да носи късче безсмъртност в себе си…
ПИСМО ДО МАМА
Павел Матев
Каква невеста си била ти, мамо!
Как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна,
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти – другоселка, в кръг от непознати!
Но те, простили малкия ти грях –
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.
А ти, хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти, две змии до кръста –
пленили младоженческия двор
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг,
да метне, като житена ръкойка,
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен речен пясък
и бронза сив на речната кора.
Преливали се буйно или плахо…
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава, ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
И дирих аз, утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти, над бедността ни да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта – прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”
Сега са други времената, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта, стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава.
И в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли… Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който, като неплатен огромен данък,
лежат продадените, майчини коси?
