Пазителят на български комикси

Той е от онези последни деца на родния соц и първите на демокрацията, които са израстнали без интернет, стотици телевизионни канали и луксозни развлекателни устройства. 

Казва, че в хобито му може и да е демоде, но в него има елемент на бунт. Бунт срещу лъскавите материални неща, срещу „хищните вещи на века“, срещу чалгата, която струи от всякъде.

И аз му вярвам.

Познавам Николай Коцев от почти половин свой живот. Срещнах го в университета, където разсмиваше всички кандидат-журналистки от випуска ни. До съвсем скоро изобщо не съм подозирала, че Коцев е колекционер. Събира списания с разкази в картинки от десетилетия. И е ходеща 36-годишна енциклопедия на тема комикси (и не само).

Та, ето го този любим мой приятел, с вълшебно перо на разказвач, който пази български комикси. С цената на всичко.

Представи се.

Казвам се Николай Коцев. На 36 години съм. Работя като журналист във в. „Политика“. Обичам да чета, да пиша и дългите разговори с приятели. Харесва ми да гледам на нещата от смешната им страна. Обичам също така българския Северозапад, защото съм оттам и защото има неповторима атмосфера. Обожавам дивите места, които не са налазени от туристи. А не обичам да влизам в някакви рамки и концепции, в модни тенденции и такива неща.

Спомняш ли си кога разтвори първия комикс в живота си и кой беше той?

Ооо, ще е било някъде към средата на 80-те години на миналия век. Преди 30-ина години значи. Не си спомням дали е било списание „Дъга“ или „Чуден свят“. Тогава нямаше много домашни забавления, като интернет или цял куп телевизии. Само книги. Затова комиксите ми откриха не цял свят, а направо много различни светове. С часове съм висял над тях, както, между другото, и много други деца от моето поколение. Ние бяхме последните деца на соца и първите деца на демокрацията. Интересна комбинация се получи.

Защо точно комикси?

Доскоро дори не осъзнавах, че съм колекционер на комикси, просто правех нещо, което ми харесва, което обичам. Всъщност списание „Дъга“ още като малък си го събрах – от първия до последния брой включително. То е с легендарен статус в България, и напълно заслужено. Всички мои познати загубиха списанията си, а аз моите ревностно си ги пазех. Сигурно десетина пъти съм се местил от едно жилище в друго и загубих много ценни вещи, но нито едно списанийце от колекцията си.

Да ти кажа как разбрах, че съм нещо повече от човек, който просто пази старите си списания. Нали помниш какви задачи ни даваха от Факултета по журналистика? Да броим статии във вестници или да броим колко пъти се среща думата „България“ в дадено издание, да речем. Една вечер, докато си разглеждах комиксите вкъщи, се усетих, че броя колко епизода на „Добромир“ или „Чоко и Боко“ са излезли в „Дъга“, по колко страници са на епизод, по колко кадъра са на страница… Тогава си казах: „Хей, момче, ти се поувлече!“. Ха-ха! Но какво пък, приятно ми е да го правя.

Какъв тип колекционер си?

Не мисля, че съм някакъв класически колекционер. Не членувам в организации и не търся себеподобни.

Интересуват ме най-вече стари комикси, новите не са ми  интересни. Списания излезли след 1991-1992 г., с малки изключения, не ме вълнуват. Приоритет са ми българските, но не отказвам и чуждестранни, стига да са класика. Правя го не заради някакво неизживяно детство, а защото старите комикси са част от миналото, носят духа на друга епоха. Интересни са ми от историческа гледна точка. В тези списания срещаш стари граматични форми, като „чувствувам“, например, а тъмнокожите се наричат просто и добронамерено „негри”, без от това да произлиза расистки скандал. Е, в българските комикси има и пропагандни елементи – партизани, Митко Палаузов, такива неща. Но това си е част от чара им. Тези списания са ми интересни и като социално явление, което е оказало голямо влияние върху попкултурата, върху филмовата индустрия и изобщо върху градската субкултура.

Запалих се по комиксите по време на т. нар. „бронзова епоха“ на американския комикс, която продължава от края на 70-те до средата на 80-те години на миналия век. Бронзова ще рече, че това са години на упадък, след златната епоха, която ражда класическите герои на „Марвел“ като Батман или Спайдърмен примерно.

За българския комикс този период на упадък си е направо „златен век“. През 80-те нашите „Дъга“ и „Чуден свят“ разбиха хегемонията на „Пиф“ и се превърнаха в социално явление. Изчезваха от будките за вестници и от книжарниците буквално за минути, а някои екземпляри се озоваваха чак в СССР и други страни от Източния блок. „Дъга“ правеше по 180 000 тираж и пак не се намираше по реповете. Тя и сега не се намира много лесно, което ме навежда на мисълта, че въпреки огромния тираж много екземпляри просто са отишли за вторични суровини. „Чуден свят“ пък се продаваше в 100 000 тираж. Това са сериозни цифри сега, но ясно си спомням едно обръщение към читателите в „Чуден свят“:

„Скъпи читатели, любимото ви списание излиза само в 100 000 бройки и не може да достигне до всички желаещи да го притежават, затова не забравяйте да ни потърсите в книжарниците!“. Нещо такова беше.

Модерно ли е събирането на комикси в днешно време?

Да събираш комикси не е никак модерно. Сигурно даже е малко смахнато. Да, има много хора от моето поколение, които са фенове на култовите навремето списания „Дъга“ и „Пиф“, но само толкова. И точно затова, че е „извън времето и пространството“, на мен ми харесва да го правя. Определям се като класически антиконформист. Скептиците могат да кажат: Ама извинявайте, да събираш комикси е демоде! Аз пък ще кажа: Да, така е! Имате ли нещо против?

Има някакъв елемент на бунт в това хоби – бунт срещу лъскавите материални неща, срещу „хищните вещи на века“, срещу чалгата, която струи от всякъде. Бунт срещу злобата на злободневните теми, ако щеш. Аз поне така си го обяснявам.

А и децата в България от години изобщо не четат комикси, много от тях дори не знаят какво е това. Възрастните пък не се интересуват, защото са възрастни. Затова си мисля, че трябва да има и странни птици като мен, които да колекционират стари комикси. Иначе най-старият ми комикс не е кой знае колко стар – от 1972 г. С твърди корици, с шити страници, още мирише на мастило, не е мръднал.

Колко комикса си събрал в колекцията си?

Не са кой знае колко. Може би около 140 списания са общо – от 10-12 различни поредици. Те не се и намират много лесно – все пак средната възраст на един екземпляр от колекцията ми е около 30 години, че и повече. Все пак говорим за стари списания. Намирам ги за много красиви, ценни от библиофилска гледна точка. И да доживея чак до пенсия, пак ще мисля така и пак ще продължа да събирам комикси, така че колекцията ми бавно и методично расте.

Защо едно от родните списание е уникално, къде са сега най-добрите български автори на комикси и по какво си приличат реалните хора и героите на рисуваните истории четете във втората част на интервюто с Николай Коцев.